Това, които искам да ви кажа ще е между редовете…..
Когато човек иска да пише разказ, обикновено е вдъхновен. Моят разказ за екскурзията ми в Индонезия е първият, който пиша със свито сърце – предвид международната обстановка с вируса. Но нека ви разкажа какво се случва по света, как хората реагират, какво пропускаме в страха си, да ви разкажа, че има смисъл да се мобилизират силите на всеки един от нас – духовни, ментални, физически, за да минем през това изпитание, за да върнем отново баланса, който е разклатен от натрупаното напрежение, да сме устремени към едно цветно и красиво утре, което ни очаква!
Моята екскурзия към Индонезия със Спринг Кеър започна с двудневен престой в Сингапур – най-развитата икономически страна в Югоизточна Азия, неговите орхидеени градини, красиви и чисти улици, мили и интелигентни хора, аквапарк и остров Сентоса. Всичко това е един плавен преход към магията на Индонезия.
След няколкочасов полет с прикачване в Джакарта ето ме в Лабуан Баджо, западен Флорес. На път към хотела се отбихме в Огледалната пещера 
– тъмна, като всяка пещера, прилепи, вкаменени костенурки и огромни медузи. Пещерата превзех лазейки и хлъзгайки се и с цената на сблъсък „глава-сталакмит“ (добре, че беше каската). В древни времена е била на морското дъно, за което свиделства соленото покритие, отразяващо лъчите светлина. Хотелът за нощувка е изключително приятен, чист, романтично подреден, на самият бряг на морето Флорес, Индийски океан.
Рано призори бяхме на пристанището и заехме местата си в малка лодка – готови за среща със страховите „дракони“ на Комодo, за които бях изчела доста информация и няма как да не си призная, че изпитвах лека тревожност. Лодките бяха акустирали много плътно на кея и си пролича, че там всеки е опитен моряк – ловко се измъкваха една след друга след сложни маневри. На борда ни очакваше морска храна за обяд, банани, термус с гореща вода, за да си направим сами кафе. Железните поочукани чашки гордо носеха емблемата на лодката „КМ. ASRI II“, дори тоалетна си имаше…aбе, всичко си имаше…
Остров Комодо е включен в новите седем природни чудеса през 2011г. и е естествен хабитат на над 1700 варана. В съседните острови също се срещат, но по-малко на брой. До входа на резервата се стига по дълъг кей и голяма арка. Още на плажа имаше варани, които искаха да ни убедят, че това е техен дом и правилата тук диктуват те. На дъсчена платформа седяха група рейнджъри готови да придружат групата на Спринг Кеър грижейки се за тяхната безопасност в това приключение. Как? С дървена двуметрова сопа в ръце, с форма на чатал в единия край. Следва кратък инструктаж пред карта с обходния маршрут, който е в къс и дълъг вариант. „Движете се само в група, не скачайте, не викайте, не размахвайте ръце, не клатете бутилки с вода, за да не тръгнат към вас…и не бягайте, защото те са доста добри в тази дисциплина.“ И така – в подкрепа на стреса, изживян от хората в тези смутни короновани времена, днес, 6 март 2020г. се подложих на доброволен стрес – близка среща с комодските хищни дракони, които „хапват всичко, дори и …туристи“, както любезно ме информира рейнджърът-пазач. Който го е страх от „дракони“ – да не ходи на Комодо!
Как се прави героична фотосесия с комодски дракон? Първо трябва да се намери някой спящ ветеран, на около 40 от отредените му 60 години живот, на който никак не му е до вас, не му се ловува и палува, потънал в блаженство под сянката на някое дърво на плажа. Тук влизат в роля рейнджърите, които придават съответен драматизъм на ситуацията – единият ви пази зад дракона с кривака, другият от безопасно разстояние пред него размахва бутилка вода – целта е да привлече вниманието му, за да се придаде автентичност на фотосесията. Единствено един варан-ветеран се съгласи да се снимаме. Бях му почти обидно безразлична. Почти, защото си отвори само едното око. Разказа ми с досада, че на младини е бягал с 20 км/ч, предвижвайки 4-метровото си 100-килограмово тяло, ловувал каквото му падне, не прощавал и на самонадеяни туристи (но някакси от Спринг Кеър му бяхме симпатични), но сега – за една снимка няма нищо против. Рейнджърите си вършаха охранителната работа, докато трети снима. „Така и не разбраха хората, че с възрастта не ти се занимава с глупости“, каза варанът-ветеран и пак си затвори окото.
По комодския бряг тичаха малки дракончета – жадни за живот и приключения. Едногодишните малчовци са само по 1 метър, но не смееш да ги ритнеш случайно, защото току виж извикали баба си.
Елени и сърни се разхождаха на групи из острова. За съжаление те са храната на вараните.
В близост се намира и Розовият плаж. Пясъкът е бяла прелест. Милиони малки корали, в бял и червен цвят, хилядолетия са смалявали своя размер сливайки се в розова прегръдка. Морето е топло и тюркоазено – защото този цвят си отива с розовото. Няколко импровизирани сергии, покрити с палмови листа предлагат бира Бинтанг, нанизи от естествени перли на много ниска цена, дървени фигурки на дракони и големи бели и червени корали.
На около час с лодка се намира и друг остров – Падар.
Тук акцентът е впечатляваща гледка от върха, към който се качваш, качваш, качваш в жегата, а на всичкото отгоре и влагата, докато сърцето ти закрещи „А, стига, спри се вече!“ Но гледката е мега яка! Поседнала за отмора, край мен мина весела групичка, връщайки се от върха. Решиха да ме ободрят с една благородна лъжа „Горе раздават безплатни спагети, качвай се.“ „Така ли? Аз сега бях горе и на мен дадоха златни обеци“ – не останах по-долу. Има лъжи, които повдигат духа – затова са простими и необходими при всяка екскурзия.
Енде е в центъра на Флорес. От Лабуан Баджо до Енде предвижването е с малък самолет, за малко повече от час. С автобус се придвижваме към Мони. Пътят е живописен – оризови тераси, зеленчуков пазар, китни островни селца.
За розовия плаж на остров Комодо бях подготвена, но за син плаж не бях чувала. Е, има го – на 20 км път на изток от Енде. Тюркоазени камъни, докъдето погледа ти стига и фин, черен, вулканичен пясък.
Синьото каменно сърце, което открих на плажа си е направо находка. Нямаше как да не го отнеса със себе си.
Докато се разхождах по сините камъни вперила поглед в търсене на интересни форми, обядът от предварително избраната от мен риба бе готов – приготвена на барбекю от кокосови орехи, това е най-вкусната риба, която съм опитвала. Гледката – море, палми, млади хора, спрели да се разхладят и шум от форсираните моторчета. Ръцете се мият от бидонче с кранче – всичко е еко, а най-вече много приятно.
Еко лоджът в подножието на Келимуту е спирка за нощувка на смелите туристи и най-близка отправна точка за магическите многоцветни езера. Има и такива прекрасни местенца – радост за всички сетива и знаете ли защо може да се отдадете на съзерцание – няма интернет! 🙂
Събуждане с почукване на вратата в 3 часа посред нощ. Пътуване по стръмен път с остри завои, тип „спагети“, по определение на водача. Катерене по стръмни стълби – един час с осветление „нокия с фенерче“, до върха на Келимуту – 1600м надморска височина, който трябваше да е „ей тук, още една минута“, пак според водача. И ето ги – едва забележими в здрача, отстъпващ полека пред изгрева – разноцветните кратерни езера, последен дом на душите в края на житейското им пътешествие (според легендата). Мястото е единствено по рода си в света с този феномен и сме щатливи, че ние от Спринг Кеър сме от малкото упяли да го видят. Преди много години, трите езера са били в различни от сега цветове: ръждиво-червен, образуван от вулканична дейност през 1845г., черен -1840г. и тюркоазен през 1843г. Сега двете близки езера – Тиву Ата, езерото на душите на предците и Тиву Нуа Мури, езерото на младите души са два нюанса тюркоазено – по-светъл и по-тъмен. Отдалеченото на километър, трето езеро Тиву Ата Поло на магьосниците е в кафяво-черен цвят.
Всяка година на 14-ти август тук, на една специално отредена площадка се провежда церемония – жертвоприношение на някакво животно, като главата се хвърля в езерото. Целта е ясна – умилостивяване на невидимия свят, за да не пострадат живи хора от околните села….
По пътя надолу ни подминават жени с бали – товар на главата. По принцип товарите там се носят така – на глава, понякога с подкрепа на едната ръка, а понякога без. Те се качват на върха, където отварят малки сергии – с традиоционни ръчно изработени тъкани, или предлагат кафе и чай от термоси, забележете – в стъклени чаши 🙂
Във Флорес 75% от населението изповядва католицизъм, което се дължи на активната работа на мисионерите и 25% мюсюлмани. Живеят в мир, приятелство и хармония. „Когато ме кани на гости приятел, католик, винаги се съобразява с това, че съм мюсюлманин и приготвя само пиле, ориз и зеленчуци“– разказа моят гид Раян. Беше ранно неделно утро и в католическата църква на Мони – Санта Мария Фатима имаше служба. Хората прииждаха забързани от всички посоки, празнично облечени, жените бяха обули обувки с необичайните за тях токчета затъващи в калта и пъстроцветни дрехи. От далеч се чуваше гласът на пастора, а миряните пригласяха в хор.
Във Флорес няма никаква индустрия – местните хора не искат чужди компании да инвестират тук, основен поминък е селското стопанство – ориз, кафе, какао, кокосови орехи, макадамия, много видове картофи, чили. Хората от крайбрежието се изхранват с риболов. Отглеждането на какао е широко разпространено. Плодовете се берат и изнасят в Ява, където се преработват в крайна суровина – шоколад. Край пътя има струпани големи купчини от кокосови орехи – жълти, които растат на по-прентенциозната към почва палма, по-малко разпространена, но с по-вкусни плодове, които дори се се използват като лекарство при треска и зелени от палми, които растат навсякъде.
Всяко семейство има от 6 до 10 деца, които родителите създават без да имат притеснение за тяхното изхранване и обучение. Децата са тяхното щастие – колкото повече, толкова по-добре. Малчуганите започват училище на 7 годишна възраст, началното училище е задължително от 7 до 10 годишна възраст и е безплатно. Децата на Флорес се кръщават с избрано от родителите име, като любимото за момиче е Малати – име на красиво цвете.
Висшето училище е с такса – на три годишни вноски по 500 000 рупии или около 80 щ.долара. Има и задочна форма на обучение. Предпочитани и ценени са учителските и лекарските специалности. Родителите не получават държавни помощи за децата си. За да сключиш брак има възрастови ограничения – 18 години при момичетата и 22 при момчетата. Младото семейство живее първоначално при родителите, докато построи свой дом, а това отнема няколко години. Един нормален дом се състои от хол, кухня и две спални – за родителите и за децата.
Кандидат-младоженецът дава дарове на семейството на избраната невеста – 15-20 милиона рупии, крави, животни, а сватбените тържества са по една седмица. Не е рядкост да има смесени бракове – между католици и мюсюлмани, но както вече споменах тези общности живеят в хармония по между си.
Здравеопазването в държавните болници, които са преобладаващи е безплатно, но самите лекарства всеки сам си купува.
Бирата е скъпо удоволствие – една бира струва струва 40 000 рупии, а килограм ориз – 10 000. Затова местните предпочитат да купят ориз, за да има храна за семейството, а за добро настроение пият местна леко спиртна напитка приготвена от ферментирали палмови плодове. (снимка 40)
Пътищата са много стръмни с тесни завои, а регулирането между шофьорите е с обичайните клаксони. В района на Маумере има селца, чиито основен поминък е тъкачеството – памукът, както и цялата технология на боядисване и тъкане е съхранена от древността. Оцветителите са натурални, индигото за най-разпространения син цвят расте на храсти в градините. Докато пиехме кафе и се любувахме на ръчно изработените (и малко грубички) тъкани, заваля проливен дъжд. „Вали, но е добре за растенията“ на развален английски сподели една тъкачка. „Няма ли дъжд – няма храна“. А, синът и, малко момченце, се забавляваше тичайки и скачайки в дъжда.
Проливният дъжд приех като едночасова изненада по индонезийски и преход от адреналино-емоциалната част от екскурзията „Индонезия“ към романтично-духовната – Бали! Но преди това искам да ви разкажа за една от ония, неслучайните срещи. Хапваме си в ресторанта в Маумере и с лека тревожност обсъждаме ситуацията с вируса. Към масата ни се доближи един достолепен мъж и ни заговори на английски – тривиални въпроси при такива международни срещи. Спомена, че има интересна история. Помолих го да ни я разкаже: “Бях на 30 години, когато дойдох от Германия в Индонезия. Сега съм на 90…. Заповядайте утре на гости, в моя „бамбуков дворец“. Живея сам, като отшелник. Ще ви подаря книга, с моята история. Обичам да си говоря с различни хора от света, да им помагам със съвети. И на вас казвам – не вярвайте на тези швайн (намеси немския), те искат да се страхувате. Страхът е много опасен!”. Ей такива работи се случват по света. В случая това, което Силата искаше да ни каже дойде като приятелски съвет от отец Хенри Болен, католически мисионер във Флорес, Индонезия от 60 десетилетия. За всеки наш вътрешен въпрос получаваме отговор. Стига да искаме да го чуем.
Бали – още на аерогарата огърлица от ароматни франджипани очакваше всеки от групата на Спринг Кеър, поднесена от красива девойка те подготвя за амиии…..просто за Бали.
На сутринта нашето приключение започна. Защо приключение? В такова се превръща всяка екскурзия, която е организирана от хора знаещи кога, къде, какво и как. Няколко пъти съм била в Бали, но сега видях много нови, много по-интересни и не толкова експлоатирани от масовия туризъм местенца: оризовите тераси Джатилуи под егидата на Юнеско✅водопадът Леке Леке, изкачването, на който си беше поредното изпитание за духа и тялото✅фермата за кафе Копи Лювак – със замайваща гледка към оризовите тераси, където се добива кафе, чиято цена варира от 500 до 1500 щ.долара за килограм✅подскачах по стъпките на крал Анак Агунг Нгура Кетут Карангасем (1887-1966) из неговите красиви водни градини Тирта Гангга по шестоъгълни камъни (целта е прочистване на аурата ходейки по вода)✅езера и фонтани – проектирани така, че да се задвижват от естествената напорна сила на водата и богато украсени статуи, възстановени след разрушителното изригване на вулкана Агунг през 1963 година. Дворецът е проектиран по идея на краля, който е бил любител архитект – за релакс, среща и медитация на крале и знатни особи✅гледка, съчетана с обяд към самият величествен Агунг✅изгреви на брега на Балийско море✅Храмове в почит на водната богиня и техните свещени извори✅Шоколадова фабрика, по-скоро фабричка, която произвежда 29 вида шоколад – натурален, млечен, с ядки, с чили, с матча, дори със сол, а всички съставки и продукти са местно производсто закупено от по-малките фермери в района…
Балийците вярват, че боговете живеят на Агунг, а морето се обитава от лошите духове – поради тази причина един истински балиец не се занимава с риболов. 80% от балийците са хиндуисти – основните божества са Слънцето, Луната, Шива, Брахма и Вишну, така също и родителите. Многобройните статуи на божества се считат за живи и поради това са облечени обикновено в „саронг“ на черно-бели квадратчета, а специално чадърче ги пази от жаркото слънце. Черното е символ на Брахма – създателя, а бялото на Шива – разрушителят, но и този, който създава основата за ново начало. Червеният цвят, на баланса е на Вишну, жълтият символизира светлината и се носи при молитва.
Сутрин пред домовете си и на работното място балийците поставят малки кошнички от палмови листа с дребни сладки, ориз и ароматни свещи – за успешен и благословен ден. Такива често се поставят и на кръстопът, за да се объркат лошите сили и да не знаят по кой път да тръгнат.
Балийската нова година се празнува по време на новолуние – месец март. Всеки квартал си прави статуя, с която обикаля в шествие. Тя се изгаря на брега на морето, след което следва 24 часа мълчание – време за равносметка. Импровизирана нарочно за целта охрана следи дали се спазва това, дори дали са изгасени всички лампи в района, изключен е интернета и телевизията.
В съвремието, на мъжете балийци се позволяват две съпруги, като първата трябва да даде разрешение за втората. Мнението и не се иска, само, ако не може да роди наследници. Мъжката рожба е много важна – най-големият син, освен че наследява всичко има и отговорности – да се грижи за по-малките си братя и сестри, които са в невъзможност да се справят сами. В Бали детски надбавки и заплащане за майчинство няма. Жената се грижи за децата и възрастните родители на съпруга, а на него се пада честта да работи много, за да осигури издръжка на всички близки.
Един от най-релаксиращите моменти във всяка екскурзия на Спринг Кеър са великолепните масажи на самия плаж, под палмите, за 7-8 долара. Едночасовият масаж с ароматно масло от франджипани те кара бързо да забравиш за умората от изпълнения с емоции и турове ден.
Храната е много вкусна и основно морска, каквато е и моята любима храна. На острова е забранено третирането на животни и растения с хормони и лекарства – 100% еко заряд за тялото. Хората са лъчезарни и безкрайно мили.
Слънцето ме изненада и с един рядък феномен – хало 
, като в продължение на часове се усмихваше през облаците в ореол от дъга – сякаш искаше да подчертае своята святост в най-чистия и вид над тази Земя на Боговете.
Малко тъжно е завръщането от всяко пътешествие, но винаги носи тези опитности, които приземяват, одухотворяват, пренастройват, коригират кривините на нашето съзнание, възпитават ни в уважение, съпричастност, убиват егото, възраждат душата, мотивират тялото за здраве и духа за полет……до следващия път….
Това е.
Автор: Диана Маринова
Най-важните новини от туризма в България тук
Разгледайте възможностите за рекламно и информационно присъствие в новинарски сайт №1 за туризъм в България ТУК
2 години bgtourism.bg – Над 2 милиона читатели!
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте Bgtourism.bg във VIBER
Последвайте Bgtourism.bg в INSTAGRAM
Последвайте Bgtourism.bg във FACEBOOK
Последвайте Bgtourism.bg в YOUTUBE
