Уикенд с Диана Маринова: Мианмар – екскурзия из свещената златна земя (снимки+видео)

Понякога Бог иска да си говорим – той на нас, ние на него. Пътешествие в Мианмар е един от тези разговори

Това не е моята първа екскурзия в Мианмар. Предният път си казах – тази страна се развива много динамично, скоро няма да е същата, трябва да я посетя още веднъж, преди да се е променила така, че автентичното й очарование да е засенчено от сянката на съвремието. И права съм била – намерих я променена, нова, с модерни сгради, все повече пътища, ученици с дънки, покачени цени…

Но това, което си остава вечно – чудноватите пагоди, позлата и разкош, усмихнатите хора – очарованието на Мианмар, това е все още там, от хилядолетия и надявам се винаги ще бъде.

Мианмар обича да бъде това, което е.

Още от аерогарата разбираш, че никой няма да се старае да се съобразява с теб. Ти ще се съобразяваш с него – с уважение, с любопитство, с възхищение. Така е – ти си само гост, на екскурзия!

На аерогарата ни посрещнаха в „лонджи“ – традиционните мианмарски поли, които носят всички. Разликата е в завързването: при мъжете е отпред, а при жените – отстрани. Очарователната ни екскурзоводка с дълги до кръста коси и слънчезащитна маска от танака на лицето ни разказа, в краткия път до хотела, за Янгон. Град вече наброяващ 7 млн. жители, от които местно население – 2 млн., а към 5 млн. са придошлите от страната хора, търсещи поминък. В града има медицински, технически и икономически университети. Болниците там, както и в цялата страна са или държавни с лоши условия, или частни и скъпи. Имат и специални болници за монаси.

Работният ден е от 08:00ч. до 17:30ч., с един час почивка на обяд. Децата започват училище на 5-годишна възраст. От 1-ви до 5-ти клас е основната степен на образование, от 5-ти до 10-ти – средна, а след 10-ти клас се учи висше. Учат на две смени – до обяд и след обяд.

Красиви хора са мианмарците. Очарователни са с тези тесни поли, които те принуждават да стъпваш с елегантни, малки крачки. Това нямаше как да не го разберем, защото от тук нататък по време на нашата екскурзия на всеки от групата на „Спринг Кеър“ се налагаше във всеки храм да слага лонджи върху дрехите си, за което някой от персонала любезно помагаше да завърже. И да се събуваме, разбира се. Навсякъде, където влизахме – в пагода или свято място, тоест почти през цялото време на седмичния ни престой. Раздаваха ни и мокри кърпички – да забършем ходилата си, преди да обуем чехлите, които ни чакаха пред храма.

Придвижването по време на екскурзия в Мианмар (бивша Бирма до 1989г. година) се извършва с кратки полети – от 30 минути до час. Това е – пътища няма и друг начин няма. В някои отсечки самолетчетата са като шатъли – има спирка, на която слизат пътниците с налепени жълти лепенки по дрехите, а на следваща – тези със сини такива.

БАГАН – приютил в равнината на река Иравади над 2000 будистки храма, пагоди, статуи и руини, много, от които датират от 11-ти и 12-ти век. Построен за период от около четвърт хилядолетие, градът е бил столица на първата Бирманска държава и е характерен с най-гъстата в света концентрация на древни храмове, строежът на които е започнал още по време на древния Паган. Съществувала е традиция всички – от краля и кралицата до обикновения човек да строят храмове в чест и прослава на Буда.

Пагодите са три вида: Най-разкошните и позлатени са от краля и кралицата, белите – от фамилиите среден клас, а червените, тухлени – от по-обикновените хора.

Като споменах обикновените хора, нека се разходим из пазара Няунг Оо (тук искам да вметна – много сложни за изговаряне са имената не само на историческите обекти, но и на хората. Възможно е името да е изписано не съвсем коректно. Поради все по-развития туризъм местните хора винаги първо се представят с пълните имена, а после с усмивка допълват „а, за да ви е по-лесно, казвайте ми Джон”). Пазарът с малки пътечки между сергиите, обособени в отделни сектори – зеленчуци, плодове, дрехи, сувенири, риба, цветя. Пъстро и шумно място, както всеки пазар. В интерес на истината очаквах да бъдат по-настоятелни в поканата да закупим нещо – сувенир или плод, но общо взето не ни отразиха. Позволяват да се правят снимки, но бяхме предварително инструктирани от Джон, че не трябва да ги снимаме докато се хранят. Не било добре, казват местните, да виждаме отворена за храна уста – явно има нещо общо с вярванията.

В повече от пагодите се вярва, че има части от зъб, кост или косъм на Гаутама Буда или от предишните три Буди. С това се обясняват и чудесата, които се случват там. Една от емблематичните пагоди е Швезигон – служеща за прототип на следващите пагоди, които ще видим по време на пътешествието в Бирма. Висока около 50 метра, тя се забелязва отдалеч.

В близост е и храмът Ананда, носещ името на уважавания горещ привърженик и роднина на Буда. През голямото земетресение (1975г.), което е нанесло значителни щети на множество храмове, Ананда също е частично разрушен, но след това бива напълно възстановен. Храмът е построен през 11-ти век от цар Кианцита, по разказ на осмина монаси,  които са видели подобен храм в Хималаите. За да опишат нагледно историята те използвали психическите си възможности. Запленен от разказа царят построил Ананда, но след като завършил строителството, наредил да бъдат убити монасите, за да гарантира, че друга подобна постройка няма да бъде изградена.

Какво може да ти даде екскурзия в Мианмар в един ден, стига да искаш да го вземеш: Десет часов маратон из няколко от хилядите пагоди на Баган, като акцентите са голямата четворка: най-известната, най-високата, най-голямата и най-красивата пагода, из които тупурках с боси крачета почти цял ден. Толкова дълго, че почти се превърнах в артефакт – покрита с прах от древността. Но беше готино, много готино, дори прекалено, както за мен, така и за цялата група на „Спринг Кеър“. Качих се на каруца, защото пътища няма в долината на Баган. И все така с каруцата, която се шмугва в шубраците, които кочияшът деликатно отмята с камшика, изпратих слънцето от брега на река Иравади, слънцето, което цял ден си грееше на воля, включило на 32 градуса. Добре, че една красива мианмарка се погрижи да нарисува с танака лицето ми.

Срещу долар получавате красива и полезна рисунка на бузите – обикновено във форма на цвете или листо. Танака си поставят набързо и жените, от нарочно оставени поставки, на които сам може да си я приготвиш. Мъжете с танака също не са необичайна гледка, но те я полагат в правоъгълни, семпли форми.

Какво представлява танаката – корен, който се натрива на специална каменна плоча, добавят се няколко капки вода и така получената кашица се нанася на лицето. С танака мажат и телцата на малките деца и бебета и те ухаят прекрасно. Вече се произвежда и като готов крем за тяло и лице, който може да купите по време на вашата екскурзия.

Купих няколко картини от художници, рисуващи с пясък и естествени смоли (скоро ще са на стената в офиса на „Спринг Кеър“). Обяд и вечеря, риба и скариди – поляти с местната бира Мианмар. Заслужен масаж с ароматни масла – естествен завършек на деня, за който ми трябват часове да разкажа.

Как минава животът на един монах? Ако пътешествате из Мианмар десетина дни, неизбежно ще посетите и няколко манастира. Един от най-известните е в МАНДАЛАЙ – вторият най-голям град в Мианмар, с население около 120 000 души. В Мандалай се намират следните по-известни и желателно да бъдат посетени обекти:

Пагодата Махамуни, където се намира най-древното изработено от бронз изображение на Буда. Пагодата е втора по значение в Мианмар, след Шведагон. Легендата за там е следната – статуята е изработена, когато Гаутама Буда е бил все още жив. Той я е докоснал 7 пъти и така ѝ е вдъхнал живот. Сега монасите полагат ежедневни грижи за нея – мият зъбите ѝ, лицето, тялото. Статуята сияе като жива. Всъщност не като жива, а жива – поне така вярват мианмарците.

В близост до нея е манастирът Маха Гандайон (дом на хиляда монаси). Церемонията започва в 10:30 часа, когато монасите се отправят към столовата за храна в редица, след начало, оповестено от гонг между присъстващите, които даряват пари, сладкиши, плодове в купите, които всеки монах носи. (препоръчвам да видите по време на вашата екскурзия в Мианмар, със „Спринг Кеър“, разбира се 🙂 ). Една разходка между постройките на манастира ще ви убеди в семплия им начин на живот, който се подчинява на 227 правила. За сравнение – редовият будист трябва да спазва само 5 правила, дадени от Буда – не лъжи, не употребявай алкохол, не убивай, не изневерявай, не кради.

Жените монахини, облечени в светлорозови наметала и имат дадени от Буда за спазване 9 правила за свят живот.

Интересни факти за монасите разказа местният водач на „Спринг Кеър“. Те нямат забрана за ядене на месо, но сами си налагат ограничения, защото вярват, че така по-лесно ще вървят по духовната спирала. Не си готвят сами – за това се грижат специални хора. Не гледат телевизия и не ползват електроника (за телевизия може би да, но видях мнозина с телефони и таблети), когато някой реши, че монашеският живот не е за него, може да се оттегли, без за това да бъде упрекнат и да се ожени. Ако все пак, пак получи импулс свише да се върне към монашеския живот, отново ще бъде приет. Изключително либерална система.

Из двора на манастира се мяркат малки деца, монаси, по-скоро послушници, в бели дрехи. След 6 месеца обучение в манастира те ще получат редовите тъмночервени дрехи и статус на монах.

Денят на един монах е разпределен между две хранения на ден – сутрин от 05:30ч. и обяд от 11:00ч., събиране на дарения извън манастира, четене на свещени книги в библиотеката, почистване в стаите и около манастира. В дневните си обиколки за събиране на дарения мъжете монаси получават обикновено пари, сладкиши, плодове, варен ориз с къри, а жените – пари и суров ориз, тъй като те събират помощи само два пъти седмично и суровият ориз ще е приготвен пресен всеки ден.

На няколко минути от манастира и важна част от екскурзията в Мианмар е най-дългият (1,2 км), покриващ езерото Таунг Тха Ман и стар тиков мост в света – У Бейн Бридж. Около него са полета, засадени с фъстъци, които се покриват с вода, достигаща 4 метра по време на дъждовния сезон (август-септември).

Две важни церемонии има в живота на обикновения човек – сватба и кръщене на новородено. Разводите са твърде малко – на 100 брака – 1 развод. Причините са обикновено икономически (липса на пари в семейството) или неразбирателство между съпрузите или фамилиите им. Общото имущество след развода се продава, а парите се делят по равно. На разведените жени не се гледа с лошо око и имат шанс за втори брак, дори и да са с деца.

При предното ми пътешествие в Мианмар по улиците често се виждаха мъже, а и понякога жени, дъвчещи и плюещи „бител“. Правителството от скоро провежда разяснителна кампания за вредата от прекомерната му употреба, която очевидна е доста успешна. С над 30% е намаляла употребата на това вещество, което местните не оприличават на наркотик. Какво представлява бителът – зелено листо от едноименното растение, в което по подобие на малка сърмичка се свива смес от натрошена бителова ядка, кристали от вар, която придава червеният цвят на слюнката и малко тютюн. Преди тази кампания, след многото случаи на канцарогенни болести по хранопровода, са се дъвчели по десетина сърмички на ден, сега средно по пет. Навсякъде по улиците може да видите стряскащи червени петна – това е изплютият след дъвчене бител.

За няколко години впечатляват новите асфалтови пътища, красивите паркове, новите коли, модерните сгради. Основни инвестори са Франция и Германия. От новия автомобилен парк около 90% се падат на японски и южнокорейски автомобили, останалите са предимно немски внос.

Какво е екскурзия до Мианмар без очарованието не само на древните пагоди, но и на природното си чудо – езерото Инле.  След кратък полет от Мандалай кацаме в Хехо – отправна точка за езерото. Инле се простира на площ 22 на 11 километра. Езерото не е дълбоко – само 2-3 метра, които се покачват с около метър-два по време на дъждовния сезон. На него са разположени 62 села, в които живеят общо около 80 хил. души. Всяко село има отделен поминък и традиции – дърворезба, изработка на тъкани от лотосово лико и коприна, риболов, сребърна бижутерия (почти всички от групата на „Спринг Кеър“ си закупиха от тези изделия. Впечатляващи са плаващите градини, около които лодката едва се промъква. Създадени са върху компост, който се натрупва пласт след пласт, а реколтата от домати, краставици, моркови, подправки и цветя е изобилна. Къщите са на по един и два етажа – имат веранди, украсени с цветя, собствен малък кей, в който лодките акостират, построени са върху платформи, които се крепят на дебели дървени подпори. Някои от тях са заплашително наклонени, но обитаеми. Имат училища, магазинчета, ресторантчета. Сноват с лодките насам-натам непрекъснато.

Красивата пагода Паунг Доу У, в която се намират 5 статуи на Буда, покрити със злато до толкова, че техните оригинални форми не могат да се видят. Легендата за тази пагода е следната – при честване на празници, богато украсена лодка е обикаляла с петте статуи около селата на езерните жители. През 1964г. лодката се обръща на около 4 км от пагодата. Успяват да извадят само четири от петте статуи. Съвсем скоро след случката с почуда откриват петата статуя в пагодата – върнала се сама на мястото си. Счита се, че това е чудо и в годините след това статуите са облепени с множество златни листчета, променили формата им до неузнаваемост.

В селото на тъкачите може да видите как се произвежда и една от най-редките тъкани в света – от лотосово лико. Дървената пътека обикаля около къщите, всяка от които е тъкачен цех. Отвсякъде се чува равномерният такт на становете, а усмихната предачка с радост ще ви демонстрира ловките си умения за извличане на нишка от лотосовото стъбло. Получих като подарък завързана за китката нишка, която не се скъса следващите няколко дни от моята екскурзия.

Когато лодката ни доближи няколко от местните рибари с традиционните гребла, привързани към краката, те се насочиха към нас, демонстрирайки ловкост при боравенето с големите кошове, които потапяха и управляваха с пръстите на единия крак. И наистина – при всяко изваждане в коша имаше по някоя риба.

На езерото има малък магазин за сувенири, нека го наречем фирмен, на жените от племето Падау – жените с дълги шии. Всъщност те живеят на около 4 часа път с автобус от тук, но притокът на туристи към езерото (който всъщност не е и много голям) ги е довело тук. Етническата им група наброява около 40 хил. човека.  Бронзовите пръстени започват да слагат около шиите си на 8-9-годишна възраст и прибавят нови (до 26 ринга) до 16-годишна възраст. Тогава сменят ринговете с нови, на 20 години отново ги сменят (до тогава се счита, че тялото расте). Това е и последната смяна. Спят на две възглавници, а тежката украса (около 7-8 кг.) не им пречи да извършват женските си задължения – готвене, тъкане, земеделие. Причината за началото на тази традиция е някъде назад във времето, но все пак се счита, че това се прави за красота и още – за защита от дивите животни в гората. Мъжете са силни – могат да се защитят сами, но жените – не.

Известният като “манастир на скачащите котки”, днес все още е много посещаван, но за съжаление, когато преди 7 години напуска този свят монахът, който се е грижил за тях, е краят на тази слава. Новодошлите монаси не продължават традицията и сега единственото, което котките правят е да спят и живеят необезпокоявани сред хората.

Какво може да видим по пътищата на Мианмар, където важи правилото „което не е забранено е разрешено”. 50% от времето шофьорът ни кара в насрещното. Знаци почти няма. Задминаването е на зиг-заг. Маркировката на пътя е по скоро за красота. Добре, че сме само на екскурзия. 

Лично мен ме впечатлиха няколко неща:

• стотиците метри перфектно подредени като нанизи от скъпоценни камъни плодове–дини, пъпеши, манго…;
• хората с молитвени паници, в които се събират дарения за манастирите и храмовете – подрънкващи с монетите в тях – стоят обикновено около магистралните бариери;
• полицаите, които ни спряха за проверка – първата ми мисъл беше и се зачудих защо асистентът на шофьора (да, в бусовете с туристи екипажът се състои от трима – гид, шофьор и асистент, чията функция е да помага на пътниците при слизане и да се грижи за багажа) взе две бутилки с минерална вода и слезе – без да се е появил полицаят на прозореца и да поиска документите за проверка. Такъв бил обичаят –когато пътните полицаи ожаднеят – спитрат кола, за да поискат вода. Когато знаеш, че не си нарушил правилата на движение, палката стоп на полицая не те тревожи – спираш, черпиш вода и продължаваш;
• красивите сергии с прекрасни керамични изделия – „ за съжаление все по-малко хора купуват ръчната керамика и предпочитат евтината пластмаса”- обясни водачът ни.

По пътя подминахме интересна скулптура, изобразяваща две големи птици. И се появява веднага легендата – разказ: „Преди стотици години цялото това място е било езеро. Мъж и жена едва се придвижвали, стъпвайки върху малки камъни. „Уморих се, искам да си почина” казала жената. Но нали е езеро – няма къде. И легнала на гърба на мъжа си. Сега малък храм е посветен на случката и на семейството като цяло. А съветът е – след като мъжът се ожени, да знае, че жената може да му се качи на главата.

В сладки приказки за чудеса – ето ни на час път от едно наистина голямо чудо –„Златният камък“. Предупредени да носим само дрехи за преобличане и лични принадлежности – колкото да се съберат в една раница, се строяваме в очакване на камиончето, което ще ни качи до върха Кяиктийо. До преди 20 години, 16 километра стръмен път се е изминавал пеша – за няколко часа. Сега това се прави с открити, добре укрепени с перила камиончета. Завоите са толкова стръмни и остри, че нямаш време и да се ужасиш. Вкопчваш се с две ръце в някое желязо и си казваш – заслужава си, ще го изтърпя, за какво съм дошъл на екскурзия толкова далеч:). И се почва газ-спирачки. Две отбивки за разминаване – явно добре стиковани. Чак горе, където е и хотелът, в който групата на „Спринг Кеър“ нощува, вмъкнат в ниши в скалата, си дадох сметка какво извънземно усилие е необходимо, за да се качи огромният камък с обиколка 94 метра, височина 22 метра, тежащ 612 тона.

От легендата за Златния камък научаваме (винаги се чувствам неловко, когато използвам думата „легенда”. Струва ми се, че не е честно спрямо хората тук, които дълбоко вярват, че това е истина, а и да си призная – и аз вярвам), че преди 2 400 години Буда дарява кичур коса на четирима братя. Братята напускат този свят един след друг, остава най-малкият. Но оставяйки последен, той преценил, че не може да рискува да загуби реликвата и я предал за съхранение на краля. Той пък наредил скъпоценният кичур да се затисне с огромния гранитен камък. Противно на всяка гравитация, камъкът стои непокътнат хилядолетия, преживял е без да помръдне няколко разрушителни земетресения – през 1912 г., 1917 г., 1940 г. Всичко наоколо е съборено, но камъкът си стоял все така величествено на самия ръб на планината. И още няколко зашеметяващи факта – под него прелитат средно големи птици, защото е на 2 инча (около 5 см) разстояние от земята. В големия двор много поклонници пренощуват, в очакване на сбъдване на молитвите им. Никога няма крадци, а злонамерените хора изпитват панически страх – има духове-пазители, които следят за реда. Те не допускат злонамерените хора да докоснат камъка. До камъка се допускат само мъже, които могат да втрият златно листче. Контролът към облеклото е безкомпромисен – само уважително поведение и облекло, това важи и за групата на Спринг Кеър. Жените се допускат до няколко метра, но да докоснат камъка – не. Счита се добра поличба да посетиш камъка поне три пъти в живота си.

Хотелът, разположен по стръмни стълби,  издълбани в скалата, ни предложи чистота и спокойствие. От климатик няма нужда – през нощта температурите падат до 15 градуса, а изгревът надниква в прозореца заедно с вълшебните мантри, напявани от монасите. 3 600 метра надморска височина – с кош се пренася багажът на поклонниците и туристите, прането от хотелите, дори децата, а който може да си позволи харч 7-8 долара (10 хил. кията) бива качен от  четирима юнаци на нещо като бамбукова носилка.

Дори във въздуха се усеща огромната почит към Буда, нещо повече – има любов. „Всеки път, когато отиваме на пазар, ние купуваме храна за вкъщи и задължително свежи цветя – за Буда” – разказва милата ни водачка.

Пътешествието ни завърши там, от където започна – ЯНГОН. За да се види Шведагон – гордостта на Мианмар, перлата в короната. Построена преди 2500 години и във времето извисила снага до 100 метра височина, покритата с близо 60 тона злато и обсипана с хиляди скъпоценни камъни, някои достигащи 76 карата, пагодата е приютила реликвите на четири Буди. В нея може да се посветим на местните ритуали – къпане на божеството, отговарящо на деня от седмицата, в който сме родени, просто да обикаляме в съзерцаване, да си задаваме отговори, защото може и да намерим правилните, да уловим с фотоапарата много интересни мигове, хора, орнаменти, да вземем от земята паднало листо от свещеното дърво Бодхи. 

Следва финалният щрих от пътешествието – статуята на Полегналия Буда в храма Чаук Хтат Джи – дълга 66 метра. Построена 1899г. и разрушена 50-те години, поради агресивното изражение на Буда, допуснато при неправилно проектиране. Сега той ни гледа с усмивка и огромни стъклени очи 1,77 на 0,58 метра. Статуите на Полегналия Буда имат различно състояние, в зависимост от позата на ръцете – под главата – почива, под бузата – спи, но с отворени очи, а когато са затворени – това е възнесеният Буда.

Мианмар обича да бъде това, което е.

Още от аерогарата разбираш, че никой няма да се старае да се съобразява с теб. Ти ще се съобразяваш с него – с уважение, с любопитство, с възхищение.

Не разказах за още много пагоди, но това едва ли е и толкова интересно. Чувството, с което човек си тръгва след пътешествие в Мианмар – това е важното. Но за него не са измислени думи. Може би между редовете, нещо мъничко от всичко преживяно ще се прокрадне.

Може би.

Снимки и текст: Диана Маринова

Най-важните новини от туризма в България тук

Разгледайте възможностите за рекламно и информационно присъствие в новинарския ни сайт ТУК – доказан, актуален, авторитетен и независим източник на информация!

2 години bgtourism.bg – над 2 милиона читатели!