Трън. Представяме ви специално интервю с двама от участниците в състезанието по планинско бягане Трън Ултра Рън. Това са Верадина Начева и Георги Начев, които смело се изправиха срещу предизвикателствата на терените, изпълнени с красота и адреналин.
Трън Ултра Рън е единственото състезание в България с маршрут, преминаващ през четири планини – Ездимирската, Любаш, Парамунската и Ерулската планина. Това е мястото, където смелостта, издръжливостта и приключенския дух се събират, за да създадат единствено и неповторимо планинско изживяване. Тази година състезанието ще се проведе на 11 май със старт и финал село Велиново, община Трън.
Като медиен партньор на инициативата, Bgtourism.bg ще публикува най-важна информация около събитието. Очаквайте скоро и още едно интервю – този път с доброволци, чиято ангажираност и подкрепа играят ключова роля в успеха на Трън Ултра Рън.
И двамата сте участвали в първите две издания на Трън Ултра Рън. Каква е вашата мотивация да се включите и в третото издание и как смятате, че се отличава от другите състезания по планинско бягане?
Верадина: Трън Ултра Рън, като моето първо състезание по планинско бягане в живота, „легна“ на сърцето ми „като първата любов“ – тогава ме плени с неочаквано за мен красивите гледки, уханието на люляковите горички и стръмния предизвикателен терен. Не мога да скрия, че до голяма степен мотивиращо ми действа това, че успях да спечеля в предходните две издания в дистанциите, в които участвах. Когато след първия ми финал, в кратко видео-интервю от Трънското туристическо дружество ми зададоха въпроса „Ще участваш ли пак?“, макар да отговорих колебливо „Сигурно да“, не вярвах дори за себе си, че отново ще се впусна в подобно нещо. А сега, 3 години след онзи момент, смятам, че никога не бих пропуснала ТУР. Лично за мен, се отличава с емоциите, които запечата тогава и предизвика отново на следващата година – сякаш да се върнеш към корените и семейството си, макар в малко по-различен смисъл. Но по-същественото от това е, че Трън Ултра Рън не е просто състезание заради самото състезание, то е сътворено с кауза в защита на природата и развитие на местните дадености, което отразява и моите разбирания за природосъобразно устойчиво развитие.
Георги: Още първата година много ме впечатли организацията, виждаше се екип от хора, които дават всичко от себе си. Изключително много ме впечатли и перфектната маркировка от текстилни ленти за многократна употреба; във всеки един момент се вижда поне две марки напред. Тези ленти и флагчета бяха събрани веднага след събитието. По това веднага си пролича, че тези хора ценят природата. Няколко състезания твърдо съм решил да не посещавам, и сега да отида на разходка в района, все още ще има гниещи найлонови ленти по храсти и дървета …
Ще участвам и тази година за да подкрепя труда на хората от Трън Ултра Рън, както и тяхната основна кауза – популяризиране на туризма в района и опазване на природата.
Как се подготвяте физически и психически за подобно събитие? Имате ли стратегия за хидратация и хранене, за да се справите по най-добрия за вас начин?
Верадина: Логично за мен, тази година ми предстои да участвам в най-дългото 54-километрово трасе “Десет върха Ултра”, тъй като досега всяка година надграждам в дължината на дистанциите. Това ще е моето първо най-дълго състезание и стратегията ми е добра подготовка, включваща кондиционни тренировки, йога, бягане, колоездене, ски, техники за възстановяване, разделно хранене поне известен период преди състезанието, а по време на самото него ще следвам основни принципи за хидратация и хранене – по малко и честичко (преди да съм усетила жаждата/глада).
Георги: Не следвам хранителни или кондиционни програми и подготовки преди състезание, макар да осъзнавам, че биха ми подобрили състояние, време и цялостно представяне. Обаче разглеждам внимателно траковете, местоположение на подкрепителни пунктове и чешми. Познавайки себе си колко вода ми е необходима си пресмятам дали да нося само едно шише с вода в раницата или да добавя и кемълбаг-а. Ако температурите са високи, в шишето разтварям соли и електролити и по трасето редувам двата вида течности. Освен това винаги пия вода дори да не съм жаден, защото стигне ли се до усещането на жажда, това означава, че обезводняването вече е факт.
Почти на всяко състезание има подкрепителни пунктове с храна, но въпреки това винаги слагам в раницата някои неща. Сол, от нея губим големи количества при изпотяване. Пакетче разтворими електролити, които също губим в големи количества при високо физическо натоварване. Техните загуби би могло да доведат до крампиране, световъртежи и други неприятни моменти.
Освен това нося протеиново барче (по едно за 15 км), които много често не се налага да използвам, заради добре преценените от повечето организатори пунктове. Разбира се енергийните гелчета са също добър вариант, правилно подбраните такива включват в себе си соли, електролити и въглехидрати.
Дали тази ми „стратегия“ е правилна, не се заемам да кажа, но определено работи при мен и ме презастрахова. Дори и за 5 км лятно време не излизам без вода, предпочитам да нося, от колкото да бедствам.
Трън Ултра Рън обещава спираща дъха природа, невероятни гледки и предизвикателно трасе. Бихте ли споделили някои конкретни спомени или моменти от предишните ви участия и предизвикателствата, които очаквате да срещнете тази година?
Верадина: Да, определено панорамните гледки от върховете, особено при мъгла в долината и изненадващо изскачащите по трасето люлякови горички, са страхотни малки награди и мотивация за усилието! Много мил спомен имам от първото си участие, точно в една такава люлякова горичка в Парамунска планина, на тясна пътечка застигнах – и явно изненадах в бързината си (или с въодушевени от люляците възгласи, не помня) – една симпатична и много мила жена, с която в няколко бързи секунди кавалерски почнахме да си даваме път една на друга, докато се разберем коя да продължи. На финала разбрах че това е втората дама след мен в класирането (Надето Дилова) и много се зарадвах за нея, прегръщахме се и оттам ми остана много мило ново познанство. Имаше и други забавни моменти по трасето, в които се шегувах с мъже, с които се разминавахме, напр. на равния участък след спускането на първата Ездимирска планина, настигнах мъж и го попитах колко е часа, за да преценя за колко време съм направила тази част от трасето. Изненадах се много приятно, като разбрах, че е минал само 1 ч., а той малко извинително поясни за себе си, че не планински бегач, а шосеен. Тогава ми стана смешно, знаейки аз какъв „бегач“ съм, погледнах го и казах „Е, аз не съм никакъв бегач!“ и сякаш в неговия учуден поглед, се забързах към следващия етап на трасето.
Най-силния спомен за цял живот ще останат моментите накрая на първото ми състезание, когато останах сама в последния участък на трасето и започнах да се чудя защо вече съм сама и дали не съм объркала трасето (въпреки че го знаех много добре)… и тогава, в онези тегави последни крачки по асфалта в селото до финала, докато се мотивирах сама себе си „Давай, още малко остава, хайде до тази къща, хайде до тази чешма“… ми мина скорострелно плах отговор на моя си въпрос… „Да не би да съм сама… защото съм първа?!“ При тази мисъл настръхнах, стана ми горещо, едновременно ме хвана страх и силно въодушевление, и пак невярващо продължавах да тичам, докато видях най-накрая арката на финала, чух радостните възгласи на посрещащата публика, зарадвах се и аз, вдигнах ръце като да ги прегърна, отнесох една бяла лента (без въобще да осъзнавам каква е и защо е) и в този момент чух от микрофона „И ето състезател №288 Верадина Начева – първа от жените, пета от мъжете“! Ето тези думи сякаш белязаха този нов път, който тогава се отвори пред мен. Не мога да опиша изненадата и радостта, които изпитах тогава. Казах си „Е, наистина никога не е твърде късно за нищо!“ и първия човек, на който се похвалих беше Кофето, тъй като той беше причината и вдъхновението да се пробвам да участвам в състезание по планинско бягане.
Предизвикателството, което очаквам да срещна тази година ще бъде справянето с умората от дългото трасе и правилното разпределение на силите.
Георги: Какви ще са спомените от дадено събитие или случка зависи изцяло от нас. За мен хубавите случки и спомени по трасето са много. Първата година, дистанция 13 км, спуснах се от Големи връх на Ездимирска планина и се запътих към първи пункт. На пътя ми бе Мисловщичка река, тази която разделя Ездимирска и следващата планина за изкачване по трасето – Стража планина. Реката беше пълноводна от пороя и градушката паднали предната вечер, много хора събуваха маратонки или търсиха места за по-сухо преминаване. Не ми отне много време за размисъл, а директно нагазих реката, тичайки … получиха се страхотни кадри, но и усещането бе много приятно. Малко след това бе подкрепителния пункт, където бях посрещнат от няколко човека с думите „Имаш ли нужда от нещо?“, „Дай да ти налея вода.“, „Дай да ти държа щеките, докато хапнеш“, наистина страхотно посрещане. На финала, може би 100 м преди финала забелязах приятел и част от доброволците, който ме поздрави и тича с мен до финала – още един страхотен момент и кадър. Поемайки си дъх, от центъра на с. Велиново погледнах напред и видях Големи връх, погледнах надясно – вр. Груйница или двете най-високи част от това трасе … „ехааа“.
Втората година записах 24 км. Наслаждавайки се на трасето полека стигнах до разклона, където предната година трябваше да спускам, но сега продължих в посока първенеца на едноименната планина Стража. От него се наблюдаваше следната гледка: изкачените по-рано Големи връх, вр. Груйница и предстоящия връх Любаш на третата планина по трасето – Любаш планина. Самата мисъл за изкачени две планини и предстояща трета, в рамките на едно състезание, в рамките на няколко часа „ехааа“. При спускането от Любаш се преминава от гора към поляна, слизайки в ниското и с мисълта, че „и този път бе страхотно“. Показвайки се на поляната, сравнително близо до мен имаше сърна, която не побягна панически, а полека започна да се отдалечава, това бе „черешката на тортата“.
Можете ли да дадете полезни съвети за начинаещи, които обмислят да участват в Trun Ultra Run или подобни състезания, особено по отношение на физическата подготовка, екипировката и психическата издръжливост?
Верадина: Аз самата бях напълно начинаеща в планинското бягане в първото издание на състезанието през 2022 г. и затова, макар и с опит в планинарството, тогава избрах най-късата дистанция “През двата върха”, 13 км с 950 метра положителна денивелация. Бих посъветвала хората да подберат такова трасе, което ще им е по силите, да тестват него (или подобен маршрут) предварително, за да знаят какво ги очаква, да преценят как биха се справили и какво ще им е необходимо, за да са подготвени и да минимизират евентуални трудности. Например аз, за първото си участие, тествах трасето предварително, за екипировка прецених за необходими щеки, гети, слънчева шапка, очила и ръкавички (за близките „срещи“ с дървета на спусканията), подходящ мех за вода и малка раничка за някои дребни провизии (които останаха ненужни в крайна сметка, тъй като на пунктовете имаше всичко необходимо, особено за моята къса дистанция). Разбира се оттогава научих доста за екипировката и оптимизирах своята, така че сега мога да кажа, че за каменистия и техничен терен на трънските върхове, маратонките (освен леки) трябва да са и със стабилна и достатъчно добре прилепваща към терена подметка, с борд в предната и страничните части за предпазване на пръстите.
Просто да бъдат готови да посрещнат стръмни изкачвания, спускания и разнообразие на терена – от малко асфалт и меки горски пътеки, през река и черни кални пътища до доста техничен стръмен каменист или тревист терен. И да се забавляват!
Георги: Отчасти съм отговорил на това в преден въпрос, но бих добавил още няколко неща, като човек далече от челните места. На първо място имайте правилна преценка за моментното ви състояние, даже малко критични бъдете. Слушайте си тялото, а не други хора, колкото и каквото да ви убеждават или „мотивират“, вие сте хората, които най-добре знаят какво можете и какво не. Не „предобряйте“ с тренировки – виждал съм приятели, които цяла година се подготвят за дадено състезание и после рухват. Ако в даден момент по трасето почувствате нещо нередно – намалете, починете, а ако не се оправите, откажете се – не е срамно, не е загуба, а победа на здравия разум. Все пак вярвам, че голяма част от участващите и бъдещите участници не са професионални спортисти, а хора като мен, правещи го за удоволствие. Останалата част от участниците – хората много опит и професионалните състезатели са хора работещи над формата си не само от години и ежедневно.
Забавлявайте се, мислете позитивно! Не веднъж съм чувал приказки „много гаден баир“, „това качване няма ли край“ и т.н. – това не помага, така се самонастройвате негативно, да не говорим, че и повлиява и на околните хора. „Много гаден баир“ – как ще е гаден, когато в краката си виждам цветя, гъби, встрани и люляк, а като се обърнете ще видите и прекрасна панорамна гледка … на финала ще има студена бира …
Винаги преди да запиша състезание тегля и преглеждам подробно траковете, както на карта, така и височинния им профил. Така мога предварително да се наглася къде да пестя сили и къде мога да се понапъна. Просто това ми хоби го правя само и единствено за удоволствие, за това от него да греба с шепи и се старая да си остане така – една голяма забава!
Защо и с какво ви привлече трънско?
Верадина: Като любител на високата планина, не очаквах Краището да ме впечатли, но се оказа точно обратното. Именно изненадващите панорамни гледки от връхчетата, люляковите и букови горички, връх Драговски камик, ждрелата и водопадите, които в последствие откривах на разходки из района, това че има голямо разнообразие от релефни форми и растителност, това че дори да изглежда леснодостъпно всъщност може да е много уморително.
Георги: Реално Трън Ултра Рън ме запали по трънския район, а с всяка разходка там откривам по нещо ново за мен. Възможността за един ден да изкачиш първенците на 2-4 планини и това без да ползваш транспорт между тях е доста забавен факт. Районът е богат на много интересни места за всеки тип посетител – планинар, любител на различни исторично-културни обекти или просто кулинарен турист, а на всичкото отгоре ми е почти до вкъщи – едва на 50-60 км.
