СПОМЕНИ КАТО ПЕСЪЧИНКИ, ПОЛЕПНАЛИ ПО ТЯЛОТО

Или пеша по цялото българско черноморие между Дуранкулак и Резово: близо 400 км за 12 дни

Автор: Ангел Иванов

Преди няколко години реших да премина пешеходно цялото българско черноморие – от Дуранкулак до Резово, или близо 400 км за 12 дни, с по ден почивка във Варна и Бургас Бях си казал, че и турско да стане, ще го направя. Е, турско действително стана, отвъд Резовска река, и аз, Слава Богу, наистина финиширах по план.

Идеята ми беше да се движа максимално близо до брега – където може по самия пясък и дори бос в пяната на плитчините, но имаше места, например местностите Лиман и Ракитник след Варна, където това беше практически невъзможно – там трябваше да бродя и пробивам през буйния гъсталака с, да речем, мачете. Ето защо понякога се налагаше да излизам и на напеченото като ламаринен покрив асфалтово шосе, което немедлено връщаше топлината в мен. Веднъж преди Обзор получих топлинен удар и потънах в малка крайпътна горичка, за да реанимирам.

Но си заслужаваше. Умишлено тръгнах без палатка, с едно малко поларено одеяло (да, понякога ми беше студено) и така преживях десетина залези и изгреви на самия бряг. Е, веднъж си взех квартира в Созопол за благодатна дълговечна баня и нужен напоителен 12-часов сън на огромната спалня – разстлан по диагонал като голямо доволно куче, легнало по гръб, за да го чешат по корема. Главата ми беше втънала някъде между възглавниците.

Сега обаче като ме питат “Бил ли си на Къмпинг “Космос“? А на Пашадере? А на Корал?, просто отговарям:

– Бил съм навсякъде. – замълчавам и добавям спокойно – Навсякъде.

През тези няколко години и сега се завръщам мислено към онези дни. Все едно сядам на брега и образите, спомените и белезите почват да се зареждат в съзнанието ми като вълни през равни интервали, които приятно мият белите ми крака.

Нека се опитам да приложа тук тази хаотична и все пак по особен начин що-годе хронологично последователна каскада от картини и чувства…

„Плажната гранична бразда“. Оттатък се вижда Вама Веке, a пред мен е целият път, който имам да извървя.

Големите ята чайки. Дивите необитаеми плажове се белееха от тях. Когато ги наближавах, се вдигаха като плътна мъгла от земята. Или като Привидение. Или като Провидение.

Делфините, които напомняха за себе си с ювелирни параболи.

Първата нощ в палатка в малка горичка над брега на Крапец. Нападалите наоколо шишарки.

Първата сутрин. Гладката като живак водна повърхност. Парите над нея като Духа Светаго.

Погледът в краката ми, докато вървя. Сменящите се като диапозитивен филм маратонки, сандали и боси крака.

Болезнените червени бразди по раменете ми заради дръжките на тежката раница. Крем „Здраве“, който винаги помага.

Гигантските ветрогенератори в полята на север, мастодонти на прогреса.

Когато в края на прашната пътека, разбуташ с ръка храстите и пред теб се открие поредния скрит плаж.

Студената бира в селския магазин, изпита на сянка в тревата под голямото дърво с гръб опрян в хладния каменен дувар на старата къща.

Нощ в градския парк на Каварна.

Кална баня в Тузлата

Цаца като чипс с много изстискани лимони на крайбрежната в Балчик, споделена с ненадейно срещнат там приятел от извънморския свят.

Когато влизайки в късен следобед в Албена, лачените западни туристи, отмарящи в прохладни кресла, те гледат с недоумение, а на теб ти е смешно.

Да нощуваш почти на пристанището за рибарски лодки в Кранево, в двора именно на един от рибарите.

На дългия каменоломен преход от там до Златни пясъци да те пресрещнат половин дузина малки кученца, с които да си играеш, докато се сетиш, че все пак трябва да продължиш.

Обедните разхлаждания във вътрешността на водата след няколко часа ходене. Уж толкова рутинно, а сякаш всеки път… като за първи път.

Сладък следобеден сън, с раница вместо възглавница под главата, в Ботаническата градина на СУ, под някой неизвестен екзотичен дървесен вид.

Във Варна да те посрещне местен приятел с барбекю в двора си и с коктейл по-късно в плажния бар. Да пиете за това, че 1/3 от пътя е премината.

На другия ден поради лек махмурлук да ти е трудно да станеш и тръгнеш навреме.

Старата селска черква в Приселци.

Плажен футбол в Шкорпиловци

Дълъг скален пасаж от там до Карадере. Бавно и предпазливо катерене и слизане и разглеждане на раци в наводнените ниши и дупки между скалите.

Да си припомниш детските летни лагери в Обзор. Сградите вече са изоставени, но спомените не те изоставят.

Бивак и огън на Иракли. Около него събрани музиканти, включително афроамериканец, надуващ гайда.

Най-морското село, на върха на топлийката, близо до нос Емине – Емона – и цвърчащите кюфтета с лук там.

Да превалиш Балкана и да слезеш в другата половина на България, а по черния планинско-морски път да те съпровождат закъсал голф тройка с влюбена двойка и стадо крави, което отива на солен водопой.

Да си поговориш човешки на по цигара с уморените камериерки в Елените, на гърба на луксозния хотел.

В Слънчев бряг да си сам, а всъщност – с целия свят.

Да си на пътеката между Соленото море и Сладкото езеро – метафора изобщо на живота.

В Поморие да си спомниш за семейните лета като малчуган – почивната станция, паркираният москвич, семплите бунгала. Лятото на Детето е Свободата на Човека.

Да спиш в хамак – истински лукс „безброй звезди“ (защото цялото небе е пред теб) – във втория контролен пункт след Варна – Бургас. Краят се вижда, диша, предузнава и навява с морския бриз.

Да легнеш по гръб в плитчините на плаж „Вромос“, а големите дървета да ти пазят дебела сянка – същи Балкански палми.

Силен вятър на Аркутино, който разпъва платнищата почти до изтръгване и прави морето бурно и красиво по един различен, яростен начин.

Когато уж досадните мушици в потната задуха ти станат постоянни спътници и дори приятели.

Големият Кръст във водите на Лозенец

Гледката в Царево към Успение Богородично и Успокоение Черноморско.

Най-вкусната шкембе чорба в дървеното капанче в северния край на къмпинг „Делфин“. Потопените като подводници късове хляб се топяха в устата.

Там, където Река и Море се сливат в едно.

„Липите“, „Листите“ и другите плажове на Синеморец. А след тях – местенца-ниши, между скали и гористи участници, в които само да надникнеш с мечтание за предстоящи лета.

Последен коктейл на бара в Силистар – гориво за финалния щурм.

Лятна буря през последния ден. Да се скриеш в крайпътен листак и дори да почетеш книга.

От радост за предстоящото да спре да ти пука дори за потенциални змии и да не се заглеждаш толкова из тревите.

Да стигнеш края, да се предадеш с въздишка на морето за последно къпане. Сетне да не можеш да се познаеш в огледалото и да припадаш от смях и умора по мокета в квартирата..

Да си благодарен за всичко това.

gospodari.com