Ардино, обл. Кърджали. В полите на Родопите, там където река Арда разчленява планината и образува приказни меандри се е сгушило малко китно градче – Ардино. То е административен център на едноименната oбщина Ардино.
Община Ардино е типична планинска община. Разположена в Южна България, на самата граница между Западните и Източните Родопи, с прекрасна природа съчетана с богата културна история и благоприятни климатични условия за отдих и почивка.
Областният център Кърджали е на 31 км в посока изток-североизток, а областния център Смолян е на 53 км западно от Ардино. Столицата София е на 274 км.
Богата и разнообразна е историята на Ардино. Тя води своето начало от дълбока древност. В течение на хилядолетия този край е бил люлка на различни цивилизации и култури. Относително ниският и наситен с води дял на великата планина открай време е предопределил интензивен живот и богати поселения. Най-старите исторически пластове датират от новокаменната епоха, преминават през бронзовата и желязната епоха, носят белезите на тракийската, гръцката, римската и византийската цивилизация, продължават през средновековните крепости, през малките селища с ориенталски облик от епохата на Османското господство, за да достигнат до съвремието.
Писмените извори от XIII в. дават информация, че районът е част от Византийската административна система. Византийският хронист Георги Акрополит (Γεωργιος Ἀκροπολίτης) разказва за създаването на тема Ахридос. Новата административна единица изисквала възобновяването на старите и изграждането на нови градове и крепости. Сред тях се споменават и крепостите Кривус и Патмус, които днес се идентифицират с археологическите паметници при селата Башево и Боровица.
През 1847 г. френският изследовател-геолог и пътешественик Огюст Викенел (Auguste Viquesnel) пресича Родопите от Драма до Кърджали и в записките си дава първото известно засега писмено сведение за Егридере (дн. град Ардино). “Джамията на Егридере – това мюсюлманско село се състои от махалите, разположени по долината, които се забелязват на доста голямо разстояние едни от други по склоновете на планините. Стаите, предназначени за пътници и обширните бояджийници, се намират близо до джамията и до извора на 580 м. надморска височина”.
В наши дни Ардино е малък приветлив град,
административен център на едноименната община, съхраняваща богато културно наследство, което местната общност припознава за ценен ресурс за развитие.
Старото име на гр. Ардино е Егридере по името на малката река, която протича през селището. През османския период Егридерска околия заема средищно географско положение в султанската земя Султанери. След Руско-турската война 1877-1878 г. тази територия е присъединена към новосъздадения Гюмюрджински санджак, Одрински вилает.
Към края на XIX в. Егридере е малко селище с няколко бараки на чаршията и една джамия (запазена и до днес) и тясно мостче над едно от деретата. По данни на турското салнаме от 1898 г. населението на Егридерска каза е общо 34 338 души.
След Първата световна война се включва в Мастанлийски окръг. През 1934 г. Егридере се преименува в Ардино и заедно с десетте села: Давидково, Ленище, Бял извор, Петково, Долно Прахово, Загражден, Русалско, Лъджа, Безводно и Чамдере, образува Ардинска околия и се включва в състава на Старозагорска област.
Ардино е обявен за град през 1960 г.
Според съвременното административно деление община Ардино попада в югозападната част на област Кърджали. Заема площ от 385 кв. км с 52 населени места. На север, изток и юг граничи с общините Черноочене, Кърджали и Джебел, на запад с общините от област Смолян Неделино, Мадан и Баните.
Една от забележителностите на Ардино е Общинският музей. Той се помещава във впечатляваща двуетажна сграда – паметник на културата, построена в края на XVIII в., в която се е помещавал щаб квартирата на турският гарнизон. Тя е представителен образец за естетиката на служебно-административните сгради, запазени на територията на страната от Османската епоха. След 1962 г. днешната сграда на музея се използва в продължение на няколко години като Помощно училище – за деца в неравностойно положение, а по късно и като Пансион на гимназията в града.
Кратката историческа справка разкрива богатото разнообразие от археологически обекти и културно-исторически ценности намиращи се на територията на община Ардино. Археологическите проучвания проведени на територията на общината все още се намират в началният си стадий.
Най-старите следи от човешка дейност – каменни и костни оръдия на труда, се отнасят към епохата на неолита (новокаменна епоха, VІІ-VІ хил. пр.н.е.). От епохата на енеолита (каменно-медната епоха), на късно бронзовата и желязна епохи близо до с. Паспал е проучено праисторическото светилище в местността Адата.
Движимите археологически обекти, разкрити при терените проучвания – масовия керамичен материал, кремъчни и каменни сечива, се намират в хранилището на музея. Поставено е началото на комплектуване на Фонд „Археология“. Видимо сред масовия керамичен материал от местн. Адата могат да бъдат отделени и консолидирани множество съдове.
Във фонда на Общински музей – Ардино преобладават движимите етнографски паметници и колекции от отделни историко-битови предмети и технически комплекси от османския период и епохата на възраждането, които характеризират икономиката, културата и бита на населението.
Етническият състав на населението в Ардинския регион в миналото и днес е разнороден. Продължителното съжителство на турци, българи и българомохамедани с ясно изразено самосъзнание за принадлежност към съответните общности, на базата на общност на езика и диалектните особености, на облеклото, на жилището, храната, поминъка, празнично-обредната система и песенното народно творчество са фактор за единствено и неповторимо за страната етнографско културно многообразие на народната традиция.
Традиционната носия със съхранената си древност и консервативност се явява съществен белег за етническата, религиозната и социална характеристика на населението от този край. Експозицията на музея представя характерните за района носии от края на XIX и началото на XX век.
Преденето и тъкането са едни от най-древните домашни занаяти, запазили се до наши дни. Традиционното тъкачество от Ардинско се представя с оригинални битови тъкани – килими, халища от вълна, изпълнени в разнообразна тъкачна техника. Образец в това отношение са халищата от с. Жълтуша, истинско достижение на народното традиционно приложно изкуство със съвременно и непроходно звучене.
Основният поминък на населението от Ардино и Ардинско в миналото е земеделието. Развити са също животновъдство и някои дребни занаяти. Планинският терен и бедната песъчлива почва са причина за ниско производително земеделие. В миналото населението търсело препитание на юг от планината в Беломорска Тракия, като временни селскостопански работници или като занаятчии и кираджии. Паралелно с отглеждането на ръж, фасул, картофи, овес и царевица от началото на XX в. като основна земеделска култура се утвърждава тютюнът. Само от 1934 г. до 1938 г. в Ардино се появяват три тютюневи склада. От занаятите в миналото най-развити са абаджийството и самарджийството, медникарство и калайджийството, фурнаджийството и кираджийството.
В съседство със сградата на музея има барутен погреб – Старата барутчийница, чиято постройка е една от малкото запазени до днес в България с такова предназначение.
Безспорно Дяволският мост е най-представителният архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение на територията на община Ардино.
Дяволският мост на река Арда, известен и с турското си име Шейтан кьопрю ( Şeytan Köprü) е най-забележителният образец на високото мостово строителство в Родопите – не само на българска, а и на гръцка територия. Мостът е построен по заповед на Селим I деветия султан на Османската империя (1512-1520 г.), според устно предание от местни майстори от близкото село Дядовци. Намира се на 10 км северозападно от Ардино. Разположен е на трасето на древен път, който още от V хил. пр н.е. е свързвал Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море през Ксантийския проход (Еледже). Пътят е продължил да се ползва в античната епоха и средновековието, чак до средата на XX век, за превеждане на конни и пеши войски и търговски кервани с камили.
Дяволският мост е обявен за паметник на културата през 1984 г., а от 2011 г. има статут на архитектурно-строителна недвижима културна ценност от национално значение, съгласно Закона за културното наследство. Изображението на Дяволският мост в стилизиран вид е официален герб и емблема на община Ардино.
Мостът е едно от чудесата на средновековното строително изкуство на Балканите
заради изумителната му архитектурна елегантност и като инженерно-техническо постижение. От времето на издигането му не е претърпял никакви конструктивни преустройства, благодарение на висококачествения му градеж и отлично избраното в хидравлично отношение ситуиране. Мостовото съоръжение е фундирано върху здрави монолитни гранитогнайсови масиви с хоризонтално сечение. Самият мост представлява симетрична конструкция с дължина 56 м и три сводести отвора.
Централният свод е с височина 11,5 м, а страничните 7,5 м в най-високата си точка. Стъпките на сводовете са с размери 1,80 м х 3,50 м. Северната фасада на моста, срещу течението на реката, е подсилена с контрафорси. Върху един от ключовите камъни на централния й свод е гравиран малък хексагон, известен като „печатът на Соломон”- символ на строителното майсторство от най-висока класа. Градежът е от цепен гнайс и гранитогнайс а строителните разтвори за зидарията са висококачествени варови хоросани. Това е една от малкото в България архитектурни конструкции, датиращи от ранния XVI в., запазени в целостта си досега.
Измежду всички исторически мостови съоръжения на българска територия Дяволският мост може да се мери по архитектурни достойнства само с моста, построен през XIX в. от майстор Никола Фичев на р. Янтра край гр.Бяла – и в това сравнение печели превъзходство по изящество и здравина.
Легендата твърди, че в конструкцията на моста е заложен „шифър” за явяване на образа на нечовешка сила – „Дявола”, който се разкрива само в много кратък момент на осветление, свързан с астрономическия цикъл на слънцето. Принципът на този майсторски шифър, включващ момент от слънцестоенето, е основа на конструктивното решение, напомня за древните тракийски космогонично-архитектурни традиции, които наблюдаваме в светилищата-мегалити в района на Източните Родопи, Тракия и Странджа, а именно „съживяването“ на човешкото построение от Бога-слънце.
Възможно е тези традиции да са били запазени от малцина избрани майстори в Родопите чак до XVI в. Може би печатът на старозаветния пророк Соломон – най-древния известен на историята архитект, е заклинание срещу зловредните прояви на нечовешка сила, поставено на място, където на хората е отредено да преодоляват препятствията на могъщи природни стихии.
Средищната територия, което община Ардино заема, я прави неразделна част от територията на праисторическата и тракийската култура, развила точно тук много от своите специфични черти. Родопите, наричани в античността Свещената планина, пазят тайните на тракийските скални светилища и мегалити. Тяхната западна граница на разпространение маркира комплексът от трапецовидни скални ниши в местността Орлови скали.
Намиращ се на 3 км от центъра на Ардино,
Скалният комплекс „Орлови скали” е най-значителният по мащаб мегалитен паметник с вдълбани ниши,
съхранен в Родопите и изобщо на Балканите. Обявен е за „тракийско светилище – единична археологическа недвижима културна ценност от национално значение”, съгласно Закона за културното наследство.
Орловите скали са група изявени вулканични скали (риолити и трахеолити), с надморска височина 762 м, разположени на склон със западно изложение. Височината на скалите достига до 25 м от околния терен. Върху най-изявената скала от масива са изсечени повече от 100 трапецовидни ниши, от които сега са запазени 97.
Орловите скали са едни от малкото почти изцяло запазени представители на монументалната култова архитектура на древните траки. По традиция древните траки изграждали своите светилища на места с силно изразени магнитни аномалии. Според преданията, легендите и вярванията на древните траки тези светилища са имали силата да пречистват и дават нов заряд. Бащата на историята Херодот нарича Родопите Свещената планина – пречистваща и зареждаща с живот, където лесно се общува с отвъдното и космоса.
В Източните Родопи са документирани не само най-древните, но и най-внушителните скални сакрални комплекси на европейска територия. Първите изсичания на мегалитните култови съоръжения, съхранени в Родопите – стъпала, улеи, кръгове (шарапани), кръгли подиуми-олтари и други подобни, са направени през II половина на V хил. пр.н.е., тоест преди 7000 г. В този смисъл родопските ритуални мегалити предхождат знаменития мегалитен комплекс Стоунхендж във Великобритания. Археолозите предполагат, че изсичането на ниши в скалите започнато от древните обитатели на планината още в епохата на късния енеолит, по-късно е възобновено или развито като култови практики от траките.
Няма окончателна научна версия за тяхното предназначение. Според една от хипотезите скалните ниши са свързани с тракийските погребални обреди на обезсмъртяването, развити през II хил. пр. н.е. Те са своеобразни „Порти към Отвъдния свят“, врати към света на Богинята-Майка Кибела (Кибеа), чийто символ е и скалата.
Според друго виждане има връзка между скалните ниши и тракийските ритуали на инициация (преход от един социален статут е друг). В деня на своята инициация младежите преминавали през голямо изпитание да балансират върху дървени стълби и скелета или да висят на скрепени с въжета над бездната между небето и земята греди, за да оставят своя дар на великата Богиня-Майка в родовата ниша. Дълбаейки скална ниша, те показвали не само физическа издръжливост, смелост и ловкост, но и участвали в Сътворението, за което се вярвало, че се случва в момента, когато Слънцето огрява нишата.
Друг опит за комплексен научен анализ на паметника свързва скалните ниши с първата металургия на злато в Източните Родопи. Каменните структури всъщност са дело на високоразвита предтракийска цивилизация известна като крайбрежната „Култура Варна”, която се развива през епохата на късния енеолит (4400-4100 г. пр. н.е.).
Въпреки всички хипотези, никоя от тях не може да даде доказуем и всеобщ отговор относно предназначението на мегалитните паметници. Една от причините е, че те произлизат от една безписмена епоха. Така че се налага само да гадаем, опирайки се на емоционално-естетическия си опит от по-късните времена. Така в нашите преценки се намесва силен вероятностен елемент, който по принцип не може да се отстрани.
Природата е дарила Ардино с прекрасни дадености, чист планински въздух, прохладни гори, изпълнени с аромат на борове и билки.
В Ардино любителите на природата могат да се насладят пълноценно на нейното богатство благодарение на широката мрежа от еко пътеки. Те превеждат гостите през красиви местности и дават достъп до уникални места и природни забележителности.
Чистият въздух, който е характерен за КТК „Белите Брези”, естествената брезова растителност, съчетана с друга иглолистна и широколистна горска растителност оказват въздействие на редица заболявания. Комплексът разполагащ с около 14 почивни станции и хижи и частни хотели с общ капацитет 250 легла.
Река Арда е може би една от най-впечатляващите реки в България. Тя извира от връх Ардин в Родопите и се влива в Марица на гръцка територия, като по пътя си образува уникални меандри (извивки на речното корито под формата на подкова). По пътя си реката изминава 250 километра, пълни с вода три от най-големите язовири и се влива в Марица, за да завърши своя път на територията на Гърция. Арда пресича територията на Община Ардино и образува едни от най- чудесните завои (меандри).
Най-впечатляващите и лесно достъпни меандри са тези в района на яз. „Кърджали”, на територията на община Ардино.
Най-популярният от тях е известен като „Завоя“.
Намира се на южния склон на яз. „Кърджали” по пътя между селата Рибарци и Стар Читак. Там реките Боровица и Арда се събират в едно, образувайки живописна панорамна гледка. Другите два по-известни меандъра на Арда се намират съвсем близо, първият от тях е в района на с. Русалско. Съвсем наблизо се намира и с. Любино, където може да се види още един красив меандър. Там реката вие покрай хълма, на чиито връх се е намирала средновековната крепост. Части от крепостната стена, бойниците и входа на крепостта са запазени и до днес.
Танер ЧОБАНОВ
Уредник на Общински музей – Ардино
