Кръстникът на райското място в Родопите получава разбойнически дар
Пампорово, една от зимните столици на България, е считана за природно богатство. От векове хората черпят оттук пълни шепи здраве и пазят в сърцето си усещане за място, докоснато от Бог. Информационна агенция Bgtourism.bg поведе своите читатели на пътешествие в магическата планина Родопи с поредицата “Златните тайни на Пампорово”, в която първо ви разказахме за молекулата на щастието, съставка, която извира от слънцето, снега и чистия въздух. Запознахме ви с неизвестните истории на кулата “Снежанка”, (не)познатата принцеса на Родопите и ви срещнахме с Ловеца на мигове от Орфееви скали, фотографът Николай Керин. В последната част за този сезон се мятаме на машината на времето и се връщаме във далечни години, когато в земите на днешния курорт разбойническо злато е разменна монета, с която се купуват власт и имоти. Но цената включва и съсипани съдби на хората, докоснали се до кърваво богатство… “Цяло Пампорово съм прекарал ето през тази чашка”, казва приживе клетникът, пропил земите, придобити с кървави пари.
Кристиан ИВАНОВ
Пампорово. “Искаш ли да ти разкажа историята за разбойническото злато, което попада в ръцете на на кръстника на Пампорово? Казвал се е Райчо Пампора. С мулета е превозвал стоки от Тракийското поле в Беломорието и обратно.” С тези думи сладкодумният краевед Костадин Глушков започва своя разказ, който е описал и в прекрасната си изследователска книга “По Стария друм и други истории”.
Райчо получава своето прозвище Пампора, защото неговият керван от мулета, навързани едно за друго след коня, който яздел отпред, наподобявали влак. “По онова време железницата вече пуфкала през равна Тракия и била кръстена от успелите да я зърнат родопчани “пампор” – казва Костадин Глушков. – Та от тази прилика на кервана му с “пампора”, Райчо станал Райчо Пампора – фамилия, която съществува и днес, повече от век и половина след историята, която разказвам.
Пътувал веднъж в късна есен Райчо по Стария друм в Родопите и подгонен от настъпващия мрак и снежната фъртуна, която се завихряла по билото на Тузлата, успял да се добере до Байдомовия хан. Като добър стопанин, Райчо първо настанил добитъка, а после се присъединил към другите пътници в голямата обща стая на огнището. Ханджията се прибрал в одаята си, останалите хапнали кой, каквото носел, казали по някоя приказка и се натъркаляли да спят. По някое време Райчо се събудил от чукане по портите и понеже всички останали спели, станал, палнал една борина от огнището да му свети, и отворил. Играещият от вятъра пламък на борината осветил фигурите на двама души, мокри и премръзнали от хлапавицата. Въвел ги Райчо вътре, разпалил огъня, и като разбрал, че освен мокри са и гладни, им дал от храната си да върнат душа. После им сторил място край огъня да се топлят и сушат и отново заспал. …Минава време от случката в хана. Върви керван по Стария друм и с него е и Райчо Пампора. От Момина вода хващат по билото, минават Ески мандра и на Златна грамада се натъкват на засада.
“Стойте, никой да не мърда!”, изревало изведнъж едно страшно гласище. И около втрещените керванджии заискачали разбойници с насочени към тях пушки. Държат ги те на мушка, а двама от техните минават от човек на човек, тършуват и по товарите и прибират каквото им влезе в око. Дошъл редът и на наш Райчо и обирджията понечил да пребърка и неговият пояс, но се спрял, изгледал го втренчено и натъртено казал: “Ти ще останеш за после”. От това “после” на Райчо му се отсекли краката и решил, че го очаква скорошна среща с покойните му сродници. След като разбойниците си свършили работата и пуснали олекналия керван да си върви по пътя, накиченият с пушкала и калъчки разбойник дошъл при Райчо, изгледал го още веднъж и попитал: “Познаваш ли ме?” “Не” – бил краткият и искрен отговор, който Райчо успял с труд да прекара през пресъхналото си гърло. “Ама аз те познах – рекъл разбойникът – ти беше тоя, който преди години ни пусна в хана на Байдома и без да знаеш кои сме и какви сме, ни стопли и нахрани, а след това ни стори място да легнем до огнището. Лицето ти запомних, като разпалваше огъня и си обещах да не го забравя. Може да сме разбойници, ама доброто и ние не забравяме. Ето, това пък сега е от нас” – и втъкнал в разтреперените райчови ръце някаква тежка кожена торба, след което изчезнал с другарите си.
Когато Райчо дошъл на себе си, разбрал, че в торбата има злато и то много. Развъртял търговия по Беломорието, завъдил хиляди овце, накупил и много имоти. И понеже прякорът му го следвал като вярно куче, тези имоти автоматично станали Пампоровото. След това завистници го нарочили, скроили му номер. Райчо се разорил като търговец, тръгнал назад, принудил се да продава и от земята. Тогава открил, че парливата драмска ракия дарява забрава и започнал все по-често да посяга към шишето. Така – парче по парче, разпродал всичко. На стари години се греел на скъсано чердже пред дома си, вадел от пояса на охлузените си потури малка нащърбена чашка и казвал: “През тази чашка прекарах цялото Пампорово”. …”Това е историята на кръстника на Пампорово – казва с горчива усмивка нашият обаятелен разказвач Костадин Глушков. – В нея Пампора влиза, яздейки кон, а края й дочаква в бедност и философско примирение за преходността на всичко земно. И тази история е поредното доказателство, че от хайдушко кърваво злато никой не е прокопсал, че от грешни пари – хаир няма!”
С това неуморният изследовател на Родопския край завършва своя разказ за Райчо Пампора, но той е само малка част от неговите проучвания за тайните на планината. Костадин Глушков е записал много от тях в книгите си “По Стария друм и други истории” и “Кръстовата планина”. Но Костадин продължава и до днес да броди из горите и да събира парченца история. Какво ли още крият Родопите?
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте Bgtourism.bg във VIBER
Последвайте Bgtourism.bg в INSTAGRAM
Последвайте Bgtourism.bg във FACEBOOK
Последвайте Bgtourism.bg в YOUTUBE
