Снимка: фотография Тихомир Рачев, артдиректор Биляна Савова, стилист Кристина Симидчийска, грим Елиза Попова, коса Григорий Кюлев – Гого за Arlet Stars

С тази фраза започва нейният път към върха на висшата кулинария. Вижте разказа на тази знаменита жена от първо лице

Не е тайна, че шеф Силвена Роу, част от журито на кулинарното състезание Master Chef, е привърженик на вегетарианското хранене и експериментира в професионалната кухня, замествайки вредните за здравето съставки като бяло брашно, захар, сол с натурални суперхрани. При това без да пострада вкусът на ястията, напротив – те стават още по-вкусни. Силвена е живото доказателство как една жена може да изглежда прекрасно и дори по-млада от годините си, поддържайки се с подходяща храна. При това живеейки на високи обороти в жестоката конкуренция на един много мъжки бизнес – висшата кулинария.

Българката, стигнала най-далеч и най-високо в световните класации на виртуозните готвачи, несъмнено е имала късмет да попадне в Меката на кулинарията още съвсем млада. Но истинската причина за нейния успешен бизнес с ресторанти в Лондон и Дубай е, че тя винаги е била в любовна афера с вкуса. И това, че винаги е успявала да сграбчи шанса, вярвайки най-много в себе си. „Аз не съм от скромните – казва Силвена. – Никога не съм чакала в ъгъла да ме забележат. Първа съм била на чина, навсякъде искам да побеждавам. Не си позволявам обаче да съм нахална. Когато си постигнал толкова много в живота, може да пуснеш някого да мине пред тебе“.

Аз не съм от скромните, Никога не съм чакала в ъгъла да ме забележат. Първа съм била на чина, навсякъде искам да побеждавам. Не си позволявам обаче да съм нахална. Когато си постигнал толкова много в живота, може да пуснеш някого да мине пред тебе.

За снимките на Master Chef Силвена пристига от Дубай с прекачване в Истанбул. Така пътува всеки вторник – с една неголяма ръчна чанта. Облечена е в бял суичър и черен клин на сребристи звезди, обута е в черни маратонки с шипове на бос крак. Единственото й украшение е масивният златен пръстен на Cartier – глава на пантера. Изглежда леко изморена и посърнала. Обяснява, че е опитала от храната в самолета и се оплаква от стомашни киселини. Поръчва си кафе с мляко и вода и много скоро след това пред екипа ни се появява красивата, снажна и енергична дама, която гледаме на малкия екран. С обещанието пред EVA да разкрие за себе си и за живота си повече, отколкото знаем от визитката й в Master Chef и от интернет. Дали го е спазила, преценете сами.На татко характера, на мама очите

Аз съм Лъв, зодия Лъв. И си личи. Има две зодии само – Лъв и Скорпион. Другите са да запълват останалите месеци. Силвена съм кръстена на дядо ми Слави. Бащата на мама е учил в Тулуза. Не можели да му кажат французите името Слави и му викали Силвен. Тогава беше рядко срещано това име, виж сега колко Силвени се навъдиха. На сестра ми пък името Доброслава е откъм страната на баща ми дошло.

Корените на баща ми са от Истанбул. Истинската му фамилия е Лаутлу, а името му е побългарено още преди аз да се родя. Има огромен квартал в Пловдив, Лаута, там е живяло семейството на дядо ми Мехмед Лаутлу. И старият стадион се казва така. Татко се чувстваше българин. Въпреки че е имал възможност да живее в Турция, е предпочел да остане в България, където е роден. Много рано е загубил баща си и е работил още от съвсем млад, за да издържа майка си и брат си. Беше социалист по убеждения, идеалист в сърцето си. Изключително интелигентен човек, с размах и с харизма. Аз съм взела характера му, иначе физически приличам на майка.

Те с татко имат 16 години разлика. Тя е била студентка, когато са се запознали. А той – заклет стар ерген на 38-39 години. Но мама е била едно от най-красивите момичета в Пловдив, Хубавото Кунче са й викали, синеока, с много хубава фигура. Работила като инженер в цигарената фабрика. Връзката й с Йохан Лаутлиев и бракът й с него били малко нещо шок за нейното семейство – все пак той не е младо момче, пък и от турски произход… Но двамата се разбират чудесно, работят, подкрепят се един друг, купуват си апартамент в центъра. Ние имахме първото трабантче в България – татко си го взе от панаира. И вътре майка, татко, аз и сестра ми, баба и дядо – ходеше се напред-назад, на морето.Татко беше висок мъж. Шиеше си костюмите при шивач. Винаги от габардин. Беше много елегантен. При него нямаше сиво и кафяво, имаше цветове, силни и привличащи окото. Винаги носеше шалчета, чантичка. Модерен човек, прогресивен във всяко едно отношение, флиртуваше с живота. Най-близкият му приятел бе Енчо Пиронков. Другите бяха Димитър Киров, Йоан Левиев, Златю Бояджиев. Водеше ме на изложби, на събирания. Не знаех какви проблеми има, че са го заплашвали с концлагер. Живееше като истински бонвиван. Ерудиран, с няколко езика, ценител на изкуството, играеше тенис. В един период се говореше, че ще го изпратят на работа като български представител в ЮНЕСКО. В последния момент, когато багажът му беше готов, го оттеглиха.
Беше зам. главен редактор на вестник „Отечествен глас“. Написвайки обаче някаква статия, която не се харесва на вездесъщата по онова време Дража Вълчева, татко беше уволнен от работа и назначен за директор на библиотеката в Пловдив. Преживя го тежко, разви сърдечна аритмия. Библиотеката беше равнозначна на десета глуха. Но той беше много инициативен и можеше от нищо нещо да направи. Възроди библиотеката, компютризира я – първата в България. Заради това го направиха „Заслужил деятел на културата“, влезе в Who is Who.

Баща ми беше голям гурман, не кулинар, а гурман. Имаше нюх, чувство. Като си дойдеше, правеше едно татарско кюфтенце със сос бешамел, една грис халва и бум – невероятно ядене става. Аз обичах да си хапвам, като не пуша и не пия, какво друго ми остава. Може да звучи нахално, но имам невероятна връзка с вкуса. Знам какво е вкус, мога да го постигна по най-чудесен начин. Това ми е генетично.

Никога не съм знаела каква ще стана. Завърших с 5,97, само с една петица по математика. Майка ми много настояваше да следвам в Съветския съюз. Не ме грабваше тази идея, но който завършеше там, се ползваше с известно предимство за работа тук. Исках в Ленинград, но там местата бяха запазени за децата на висшия ешелон на БКП. Затова ме уредиха в Киев да следвам някаква филология. Но историята с моето заминаване за Киев беше кратко живяна. Оказа се, че някой е заел мястото. Беше истински късмет, че не отидох – само година по-късно стана аварията в Чернобил. А и нямаше да се запозная с мъжа ми.

Висок, красив мъж с брада, подаде ми усмивка

Моят братовчед, фотографът Николай Лаутлиев, ме уреди да поработя в пресцентъра на Пловдивския панаир. Английският ми не беше добър, но се хванах да припечеля някакви джобни. Трябваше да изрязвам от вестниците публикации за панаира и да ги подреждам в албум. Един ден една журналистка от София ми каза, че дават уиски на щанда на Джони Уокър. Абе аз не пия, ама ще взема за татко, рекох си. В къщичката гледам седи един красив мъж, висок, с брада и много пръстени. С костюм, който не ми направи добро впечатление, аз нали съм свикнала с елегантността на татко. После се оказа, че майка му го е купила, защото много разбира и тя. Подаде ми британецът една голяма усмивка. А един от българите там ми казва: я вземи го разведи из панаира този англичанин, Малкълм. И тръгвам с него, дете на 19, не съм имала ни гадже, ни нищо. Той на 27. Но не е като нашите мъже, които ми викаха: ей, какви са тези баджаци, ква си яка!

Ние, жените, трябва да се поддържаме. Говорим, че трябва да си наместваме короните, но реалността е друга. Живеем според собствените си граници. Не се отваряме към света и към другите.

Аз съм много висока, 180, а повечето момчета бяха по-ниски от мен. А на Малкълм отношението беше различно – бавно ми говореше, търпеливо, усмихнато. Спокоен и приветлив. Когато не разчиташ на разбирането на езика, залагаш на другите си сетива – на очите, на обонянието, на слуха. Имам много силно вътрешно чувство, интуиция. Така разпознах своя човек. На другия ден му викам: имаме тук един стар Пловдив, искаш ли да го видиш. И цък! На стар Пловдив го заведох. Разходихме се, той беше във възторг. Оказа се, че много обича антични работи. След това си замина.

Аз играех тенис на корт, но не бях добра, плачех, не издържах психически. Обаче бях „групи“, ходех да следя мачовете за купата Дейвис. Татко ми даде пари да обикалям и да зяпам. И от „Слънчев бряг“ изпратих една картичка на Малкълм. Оттогава започнахме да си пишем, имам 360 писма от него, пазя ги до едно. И той пази моите. Но неговите са поезия. А моите една приятелка, учителка по английски, ми помагаше да ги пиша. И също станаха поезия. Тогава настана една какофония… От вкъщи не можех да правя международен разговор, ходех в пощата. Малкълм свършваше работа в 5.30, аз звъня в 6, мисля, че се е прибрал. Като в Пловдив – за половин час се прибираш от работа. В Лондон, естествено, не е така, но аз откъде да знам. И започвам да го питам защо го няма. Той не ми се сърдеше, а дойде да ме види. Отседна в хотел „Марица“ и един ден заради пристигането на Тодор Живков го събудили в 4 сутринта да го преместят. Викам му: това ако не те откаже от мен, друго не зная дали би могло.

Разхождахме се, запознах го със семейството ми. Аз дива коза, млада и неопитна, не зная какво да кажа. А се виждаше накъде отиват нещата. Но той джентълмен – целуваше пръстите ми един по един, нищо повече от това не си позволяваше. Нямаше да ме грабне, да ме стисне. Такъв е досега, фин, внимателен, нежен. Аз съм лудата.

Храната като оргазъм

Баща ми вика: ако имаш някакви намерения, дай ще ти уредя с връзки да отидеш в Лондон. Беше трудно тогава да ми дадат виза, можеше да не се върна. Но заминах за две седмици. Татко ми даде 200 долара с условието да му ги върна. Аз не само че нищо не върнах, ами и на Малкълм му изхарчих 2000 лири. Като невидяла! Но това беше неговата инвестиция в мен.

Съпругът ми беше представител на Bulgarian Vintners, фирма за български вина. Тогава беше в апогея си в Англия, където много харесваха българското вино. После с двама български партньори се отделиха и направиха Домейн Бояр.

Като му гостувах в Лондон, Малкълм много се изхвърли да ме впечатли. За две седмици ме заведе в невероятни ресторанти. Помня „Сантори“, японски ресторант с Мишлен звезда. Аз какво ти разбирам от това! Но яденето беше невероятно. Не можех да разбера какво слагам в устата си, но беше вкусно, вълнуващо. Не съм имала секс тогава, преживяването с храната обаче беше равносилно на оргазъм. Беше форма на летене.

Така с Малкълм две седмици ходим по ресторанти, говорим, говорим и нищо. Спях в една от спалните в къщата му, той не смееше дори на вратата да почука. Накрая му казах: ние май трябва да се оженим. И той: да, да, да! Искаше аз да му го направя предложението. Досега аз вземам решенията и предлагам разни неща, той винаги се съгласява.

Мисля, че можем да живеем с 20-30 години повече от очакваното. Но искам на 90 да се чувствам като на 60. Да си имам и секс, и хубава стегната кожа. Ето ми ръцете – работни ръце на готвачка, но нямам никакви филъри.

Върнах се в България и започнах да си приготвям документите. И на 19 юли 1986 се оженихме, една година след като се запознахме. Като дойде в Пловдив, годеникът ми трябваше да си направи тест за СПИН. Плати сума ти пари за него. Помня – влизаме в лекарския кабинет и зад един параван чувам как сестрата казва на доктора: на Лаутлиев дъщерята си води мъжа, ще се жени. А той отвръща: за арабин ли? И като видя този висок, хубав, стилен мъж… Сватбата беше в събота в хотел „Тримонциум“. А в сряда мъжът ми си замина. Аз изчаках моята виза и също заминах.

С джобните си пари поех семейството

Първите ми преживявания в Англия бяха доста тежки. Тук бях момиче с много внимание, хубава, всички ме познаваха. Англичаните са студени, там няма много приказки. Започнах аз да готвя вкъщи, да творя рецепти. И станах известна в цялата махала, тогава живеехме в Блекхийт, много скъп квартал. Всички майки, като ме видеха на училищната площадка, можеше и да не дойдат да ми говорят, защото не съм им интересна – бях най-младата, на 22 родих Илан, след 4 и половина години – Александър, но не отказваха поканите да дойдат вкъщи и да си хапнат хубавко. Тогава разбрах, че моето ядене е велико. От вкъщи и за кеф започнах да готвя за частни партита. Ходех и по ресторанти, ядях, но не ми даваха рецептите. Опитвах се у дома да ги направя – някой път ставаше, някой път не. Открих тогава един ресторант „Куаглино“, още съществува в Лондон. Дизайнерът Терънс Конран, който е правил интериора му, е гений, визионер и милионер. „Куаглино“ беше най-вкусният континентален ресторант в края на 80-те години. Той ми отвори хоризонтите, той ме възбуди да творя, помогна ми да установя мястото си.

В един момент съпругът ми излезе от бизнеса. Имахме една къща във Франция, където аз прекарвах ваканциите с децата. А той, за да е с нас, всеки ден прекосяваше Ламанша и отиваше в Източен Лондон на работа. Ставаше в 4-5 сутрин, за да е в 8.30 в офиса си. Една топка имах в корема, мислех си, че този човек се съсипва, че нещо ще му стане. И му казах спри, майната й на тази работа. И той спря. До ден днешен не работи и аз издържам семейството. Малкълм е интелектуалец, който обича да пише. 14 години вече ходи всеки ден в националната библиотека на Кингс Крос и прави рисърч. Като работа, за която никой не му плаща. Но ние сме тандем и ако това го ощастливява, нямам нищо против. Когато напусна работа, беше на 47 години. Не се опита да си намери друга. Аз му казах да направи това, което ще достави удоволствие на сърцето му. Само ме беше страх да не се провали като мъж, защото един мъж трябва да печели пари, за да има самочувствие. За радост не се промени. Той не ми тежи, не изисква от мен внимание. Говорим си по десет пъти на ден. Кротка душичка. Ако е имало караници в семейството ни, те са започвали от мен, Малкълм е неспособен да се сърди и да се кара. Аз съм огънят във връзката.

Участник в кулинарната революция

До момента, в който Малкълм напусна фирмата, работех за джобни. Изведнъж моите хоби пари трябваше да покриват разходите за частните училища на децата, за колите, за ипотеката. Но Господ както винаги беше на моя страна.

Първо започнах като готвачка в един ресторант от много висока класа, Baltic, източноевропейска кухня в Лондон. Собственикът му беше поляк от стар благороднически род, още сме приятели. Като започна рецесията, ми каза: Силвена, съжалявам, не мога да ти плащам, ще си доведа поляци да ми работят за нищо. Аз обаче винаги съм била много изобретателна. Започнах да правя храни за един от най-реномираните супермаркети Waitrose. Добре се плащаше. Много готвех и за частни партита. Трудно е, но от това се правят пари. Така се запознах с много известни личности от А листата. Освен че готвех, се представях пред тях, презентирайки храната, забавлявах ги. Бях не анонимна готвачка, а селебрити (знаменитост – от англ.) шеф. Готвила съм за доста звезди, сред тях Шер, Тина Търнър, Мадона. Това не означава, че сме седели на една маса. Но аз си повярвах. Поканиха ме да пиша кулинарна страница във вестник The Guardian, отворих ресторант в един хотел. Би Би Си ме нарече екзотична птица. Започнах да пиша и книги. Първата беше с рецептите, публикувани в Гардиън, от едно голямо издателство „Харпър Колинс“ ми я възложиха.

В Лондон има едно място Books for Cooks в Нотинг Хил, свещеното хранилище на готварските книги. Там ходех по два-три пъти седмично, търсех си рецепти, които да готвя. Така установих, че много от тях не работят, защото авторите им не са ги пробвали. И реших да напиша книга с работещи рецепти – Feasts направих с фотографа Джонатан Лъвкин. С него пътувах из Грузия, Русия, Унгария, издателството ни финансира за създаването на The Eastern and Central Kitchen. Тогава ми хрумна да направя книга за кухнята в другата част от Средиземноморието, което винаги се е свързвало само с Франция, Испания и Италия.

През 2009 г. тръгнах към Сирия. Първо бях там за две седмици. После се върнах за един месец. В най-красивия град в света, Дамаск. За мен той и Истанбул са без конкуренция. Доста време прекарах там. Уредих се да готвя в Дамаск в кухнята на „Four Seasons“, където отсядах. Плащах си хотела като попадия и готвех в ресторанта му. Главният готвач беше швейцарец, но всички останали бяха сирийци. Научих много неща, взех интересни рецепти. Пътувах по разни манастири, по селата из Сирия. Така се роди „Пурпурен цитрус и сладки ухания“. Пурпурен цитрус е сумакът, а сладкото ухание е парфюмът на баща ми. Книгата е снимана в Истанбул в студио, стилистката е туркиня, а всички чинии и чаши са турски. Надхвърлих бюджета, отпуснат ни от издателството, но исках всичко да е автентично. Книгите ми повдигнаха популярността, но истинската слава дойде от телевизията.

Случайно попаднах на обява през 2002 г., че издирват хора с кулинарни умения за филм. Успях да преборя близо 2000 кандидати на кастингите и стигнах до финала. Филмовата компания засне риалити, в което обикновени хора се състезават с професионални готвачи. Работих с австралиеца Джон Тороуд, който е селебрити в Лондон. Тогава беше в едно заведение Mezzo на Конран, където като част от филма трябваше да правя десерти. Оказа се, че практиката е десертите да се приготвят сутринта, а вечер да се претоплят преди сервиране. Бях възмутена и си позволих да кажа, че десертът трябва да е специално приготвен. Заради фразата Dinner without Dessert is like Sex without Climax (обяд без десерт е като секс без оргазъм) станах сензация, Канал 4 я направи девиз на свое предаване. Това ми донесе популярност и постепенно започнаха да ме търсят от най-добрите ресторанти в Лондон. Готвех за различни хора, те ме харесваха и ме препоръчваха на други. Имах късмет, без него не може. В същото време в Англия се извършваше истинска кулинарна революция, появи се Джейми Оливър и други популярни готвачи. Имах щастието да съм част от това, направо резнах главите на англичаните. Влязох в Би Би Си като една екзотична птица – в най-гледаното предаване Saturday Kitchen. За един българин никак не е лесно да пробие в Англия. Аз си знам как съм блъскала и съм се борила. Помогна ми здравият български инат.

„Дюля“ на пъпа на света

Имаше слухове, че искат нещо да правят с един ресторант в Мейфеър. По време на голямата рецесия се свързах с генералния мениджър, Чарлз се казваше. Обясних му, че моята кухня е средиземноморска, а той ме отряза, че ресторантът трябвало да е бритиш и да се казва Булдог. Това беше все едно да отидеш на интервю и да разбереш, че мястото вече е заето. Аз обаче не се отказах, появих се с книгата си „Пурпурен цитрус и сладки ухания“, това ми е биографията. И той като я видя, каза: чакай малко, каква е тази красота! Обеща да говори със собственика, петия най-богат индиец в Европа. Държеше 13-14 хотела в радиус три километра от центъра на Лондон. Купувал ги е за никакви пари през 70-те и 80-те години, тогава вече струваха милиони. Аз не съм най-великата готвачка в Лондон, но на мен дадоха ресторанта. Направих интериора по мой тертип с Мартин Бродницки, най-добрия дизайнер в света, който взе цветовете от книгата ми. Така отворих Quince. Нарекох си го „Дюля“, моята дюля на пъпа на света.

Отидох в Ню Йорк при Марио Батали с моята мениджърка на ресторанта да видим как върти успешно своите ресторанти. Беше далеч преди да го обвинят в сексуално насилие над три жени, не искам да чувам повече за него!

В пентхауса на хотела идваше Валентино, той беше първият ни звезден клиент. Армани също. Беше много работа, страшно трудно. Свършвах в 11-12 през нощта, каталясвах. Ако видиш снимки от тогава, приличам на 50-годишна. Работата и безсънието ме изцеждаха. В Ню Йорк Таймс написаха голяма статия за мен. Но скоро разбрах, че мистър Сингх има интерес повече към хотелиерството и че ресторантът е само средство да привлича гости към хотела. Парите си ги правеше от хотела, не искаше да инвестира в мен и в ресторанта. Аз правех такива закуски! Невероятен бум! Четири години бях там. По това време с мен се свързаха някакви банкери и направиха фонд с 12 млн., с които да ми отворят три-четири заведения. Започнах да търся локации. Точно по това време един мой познат ме посъветва да отида да видя каква е ситуацията в Дубай. Аз отвърнах – да не съм луда, там няма класа, няма култура, кич. Но все пак отидох един октомври с мъжа ми. Останахме на едно невероятно място – резерват в пустинята с орикси (пустинни антилопи), ястреби, камили. Бях си уредила една-две срещи в Дубай. Дойдоха да ме вземат с кола. И в момента, в който колата влезе в града, усетих като вълна как ме фрасна енергията му.

Авантюрата Дубай

Беше любов от пръв поглед. Хората там са спокойни, няма напрежение и състезание помежду им. Няма безработица и беднота. Много ми допадна.
Започнах през 2013 г. първо в един хотел от веригата Leading Hotels of the World, като главен готвач. Работих с интернационален екип. Трудно беше да свикнат с жена шеф. Научих много за доставчиците. Едно от най-добрите им браншови списания Caterer направи корица с мен. Доста хотели, като Джумейра, Конрад, Софител, ми предложиха да отворя ресторанти при тях. Мислех да си правя моите ресторанти в Лондон, като му дойде времето, и да си поддържам един в Дубай. Но ми поставиха условие моите инвеститори да остана в Дубай за постоянно. А на мен ми хареса. Обичам да ми е топло. Имах пет ресторанта в началото, сега са три и четвърти, и пети вземам. През 2015 ме поканиха да направя менюто за шестте първа класа и бизнес лоджи на Emirates по време на традиционния Dubai Food Festival през февруари-март. 150 ястия от всички краища на света подготвих, беше много интересно, макар че в това няма пари, само слава. Но в условията на жестоката конкуренция там е плюс за ресторантьорския бизнес. Аз затворих един ресторант заради пренасищането на пазара. Друг един също, тъй като беше в Dubai Ladies Club, най-престижния женски клуб в Арабските емирства. Не пускаха клиенти отвън, беше само с членски карти. Колкото и пари да правех, възможностите бяха ограничени. Omnia Bacarat в мола – вторият най-голям мол в света – работи, но като ми изтече договорът, ще го затворя и него. Манталитетът на мола е много евтин, не е за мен. Поемам два много интересни ресторанта, не мога да кажа преди да станат. И правя храната за Н.В. Шейх Мохамед, моите безглутенови и беззахарни десерти му се нравят.

Искам на 90 да се чувствам на 60

Аз искам да изглеждам и да имам енергия на млада жена. Заради самата себе си. Мисля, че можем да живеем с 20-30 години повече от очакваното. Но искам на 90 да се чувствам като на 60. Да си имам и секс, и хубава стегната кожа. Ето ми ръцете – работни ръце на готвачка, но нямам никакви филъри. Виж ми лицето – имам ботокс на челото, но нищо повече от това. И не съм на тези години, на които си мислите. Няма да кажа на колко съм, на мен ми уйдисва да пишат, че съм родена през 1967 г.

Исках да си оправя кожата, да ми е като на младо момиче. Започнах да ям суперхрани, пълни с колаген. Той не може да се набави с хапчета и прахчета. Най-добре става с храна. Исках да си понижа холестерола. Като на майка ми е висок, едно марулено листо на ден да ям, пак е висок. Започнах специална диета 16 месеца и той падна дори под нормалното ниво, което е невероятно. Другото е, че не искам да влизам в менопауза. Аз искам да си я забавя, да съм си като млада жена. Възможно най-дълго. Не искам да загубя желанието за секс и секса. Не искам да ми изсъхне кожата. И съм си още в такт, защото мога да го правя с определени суперхрани. Те дори помагат, ако сме влезли в менопаузата, да преминем леко през нея. Когато ходих при гинеколожката си в Дубай последния път, тя ми каза, че яйчниците ми са в режим „парти“. Единият овулира, другият е приготвил 7 яйцеклетки. Сподели, че има пациентки на 23-25 години, които биха дали всичко, за да го имат това. Страничен ефект, не съм го целяла. Но чрез елиминация стигнах до лененото семе, което ми даде този ефект. Продължавам с него, макар да го намалих. Всяка сутрин го влагам в специалната си напитка, в която има и нар, и кокосово мляко. Сега идва Рамадан, аз постя. Тая напитка трябва да я пия в 6 часа, тя е много богата храна. Като я приемам вечер, все едно се угоявам. Правя и още други напитки специални. На един от синовете на шейха я правя с какао, лукума. Най-важно е да се приемат храни антиоксиданти. По фейсбук в мастършеф жените ми пишат – поръчах си годжи бери, мака, конопено мляко ще си правя. Мисленето им се променя, нагласата им, културата. Това е целта на участието ми в Master Chef.

Суперхрани за момичешки дух

Хубавата храна не е толкова за кожа и външен вид, колкото за дух и енеvргия. Българките са хубави, докарани, с напълнени устни, но много от тях си изглеждат като едни лелки. Нямат момичешки дух. Той трябва да се поддържа. Аз спортувам много. Живея в Дубай в апартамент на самото море. Правя бързо ходене, размахвайки ръце. Не мога да тичам. Греба. И тежести два пъти на седмица, за да си поддържам тонуса. С мъжа ми правим хайкинг по планините. Където и да отидем. Като беше в София, навъртахме по 18 км на ден.

Много чета и работя с една клиника по епигенетика в Сан Диего. Те се интересуват от промяна на качеството на живота чрез промяна на гените. Разбрали са, че най-евтиният, но дълъг и трудоемък начин да се постигне това е чрез храненето. Но хората искат нещата да се случват бързо. Аз понеже нямах друг изход, започнах да променям храната, която готвя, чрез биохакинг (заместване на храни с биоварианти).Суперхраните са известни, всеки може да си ги купи – сладък картоф, авокадо, кейл, спанак, аспержи, сушени боровинки, асай или чия. Ако не ти ги направят обаче вкусно, семената са като пясък. Сега е нашумяла кетодиетата. И аз правя страхотни кетодесерти без мед, фурми, кленов сироп, само със стевия, 300 пъти по-сладка от захарта, затова има горчив вкус. Повечето вариации на стевията имат примеси, поне 70%. Отказвам да използвам химикали. Всичко съм научила на принципа проба-грешка. Моята майка е изцяло на суперхрани и на 80 години лети тази жена. Мъжът ми също. Имаше високо кръвно, благодарение на мен го свали.

Защо България да не се присъедини към т.нар. сини зони, зоните на столетниците? Отново. Храните ги имаме. Правя бадемово и лешниково мляко, както и от шамфъстък. Сирене с растителен произход не ям, пълно е с кокосово олио, богато на наситени мастни киселини. Матча обичам много. Внимавам с маката, тя е по-полезна за мъже, отколкото за жени. Тя е за сексуална енергия. Във всяка от тези храни има и отрицателни ефекти, трябва да опиташ на себе си какво се случва. Докторите съвсем не знаят за какво става дума. Аз не отричам конвенционалната медицина, на нея разчитам. Но да речем, че искам алтернативна медицина до момента, в който се наложи да прибягна до конвенционалната.

Искам чрез чиста храна да променям живота на хората. Яденето е оригиналното лекарство. Ако се храниш правилно, няма да се разболееш. Това е в основата на китайската медицина. Само във втората седмица на Master Chef нашата продуцентка ми писа, че моето поведение променя поведението на другите. Ние, жените, трябва да се поддържаме. Говорим, че трябва да си наместваме короните, но реалността е друга. Живеем според собствените си граници. Не се отваряме към света и към другите. Ето аз съм отворена книга. Винаги съм готова да се ъпгрейдна и да се променя. Никога не оставам на един начин за правене на нещата, винаги трябва да има растеж. Ваня Шекерова/EVA